Читать «Монахът, който продаде своето ферари (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)» онлайн - страница 6

Глава 2

Тайнственият посетител

Фирмата свика всички служители на спешно съвещание. Голямата конферентна зала беше претъпкана и усещах, че проблемът е сериозен. Старият Хардинг първи взе думата пред събралото се множество.

— Боя се, че ще ви съобщя много лоша новина. Вчера Джулиан Мантъл получи тежък инфаркт в съда, докато пледираше по делото на „Еър Атлантик“. В момента се намира в интензивното отделение, но лекарите ме информираха, че състоянието му вече е стабилно и ще се възстанови. Джулиан обаче взе решение, което според мен всички трябва да чуете. Той реши да напусне нашето семейство и да се откаже от адвокатската практика. Няма да се върне във фирмата.

Изпаднах в шок. Знаех, че Джулиан има доста неприятности, но никога не съм предполагал, че би могъл да напусне. Освен това, струваше ми се, че след всичко, през което бяхме минали заедно, би трябвало да бъде така любезен да ми го каже лично. А той не ми позволяваше дори да го видя в болницата. При всяко мое посещение сестрите казваха, че в момента спи и не може да бъде безпокоен — сигурно така ги беше инструктирал. Той отказваше да говори с мен дори по телефона. Може би му напомнях за живота, който искаше да забрави. Кой знае? Но едно ще ви кажа, бях много обиден.

Целият този епизод се случи преди малко повече от три години. Последното, което научих за Джулиан, беше, че е заминал за Индия на някаква експедиция. Беше казал на един от партньорите, че иска да опрости живота си, че „са му нужни някои отговори“ и се надява да ги намери в тази мистична страна. Беше продал имението, самолета и частния си остров. Беше продал дори своето ферари. „Джулиан Мантъл в ролята на индийски йога — помислих си аз. — Неведоми са пътищата правни“.

И така минаха три години, през които се промених, и от претрупан с работа млад адвокат се превърнах в преуморен, леко циничен по-стар адвокат. С жена ми Джени бяхме създали семейство. Постепенно и аз започнах да търся смисъл в живота. Причината сигурно бяха децата. Те промениха фундаментално начина, по който гледах на света и на своята роля в него. Най-добре го беше казал баща ми: „Джон, на смъртното си легло едва ли ще съжаляваш, че не си прекарвал повече време в офиса“. Така че започнах да прекарвам малко повече време в къщи. Водех доста приятно, макар и обикновено съществуване. Записах се в Ротарианския клуб и всяка събота играех голф, за да доставям удоволствие на партньорите и клиентите си. Но трябва да ви кажа, че в свободните си часове често мислех за Джулиан и се чудех какво се е случило с него през годините, откакто толкова неочаквано се разделихме.

Може би той се беше заселил в Индия, страна, предлагаща такова разнообразие, че дори човек като него, който никога не може да си намери място, би могъл да я направи свой дом. А може би обикаляше пеш из Непал? Или с леководолазен костюм изследваше крайбрежието на Каймановите острови? Едно беше сигурно: не се беше върнал към адвокатската практика. Никой не беше получил дори картичка от него, откакто отпътува в доброволно изгнание от Правото.