Читать «Жангада (800 левги по Амазонка)» онлайн

Човекът държеше в ръка документа, последните редове на който представляваха тази странна смесица от букви, и след като го препрочете внимателно, няколко минути остана замислен. Този документ се състоеше от стотина такива реда, дори неразделени на думи. Той изглежда е бил писан преди много години и времето вече бе оставило своя жълтеникав отпечатък върху дебелия лист, покрит с тези загадъчни знаци.

Но на какъв принцип бяха подредени тези букви? Само този човек можеше да отговори. Действително има такива езици, зашифровани като ключалките на съвременните огнеупорни каси: те се пазят по един и същ начин. Ключът им може да се намери, след като се направят милиарди комбинации, за което не би стигнал целият живот на един изчислител. Трябва да се знае „думата“, за да се отвори каса със секрет; а за да се разчете такава криптограма, е нужно да се знае „шифърът“. Ето защо, както ще видим по-нататък, тази криптограма устояваше и на най-находчивите усилия, и то при изключително сериозни обстоятелства.

Човекът, който препрочиташе този документ, беше обикновен „горски стражар“.

В Бразилия „capitaes do mato“ се наричат полицейските агенти, занимаващи се с търсене на избягали негри-роби. Тази длъжност води началото си от 1722 година. По онова време аболиционистки¹ идеи се раждали само в душите на неколцина човеколюбци. Трябвало е да мине повече от един век, докато цивилизованите народи ги възприемат и започнат да ги прилагат. И макар че правото да бъдеш свободен, да принадлежиш на себе си безспорно е първото от естествените права на човека, изтекли са хилядолетия, преди на някои народи да им хрумне великодушната мисъл да се решат да го провъзгласят.

В 1852 година — годината, през която се развива действието на тази повест — в Бразилия още имаше роби, а следователно и горски стражари, които да ги ловят. Някои фактори от икономическо естество бяха забавили часа на пълното освобождение на робите; но чернокожият вече имаше право да се откупи, а децата му се раждаха свободни. Така че не беше далеч денят, когато нямаше да остане нито един роб между десетте милиона жители на тази прекрасна страна, в която биха се побрали три четвърти от Европа.