Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 53

Наблюдавайки екрана, усилих страничното преместване. След това цялата тежест на управлението на кораба легна върху широките рамене на компютъра, който се справяше просто и прекрасно, изключвайки двигателите точно когато заскърцаха амортизаторите на опорите. Щом замряха двигателите, ударих копчето за десант и корабът потрепера от изхвърлените трапове.

— С това работата ни свършва — казах аз, разкопчавайки коланите и протягайки се.

Остро̀в се присъедини към мен до илюминатора и започнахме да следим как войниците прелитаха по трапа и тичаха в укритието. Те изглежда не понасяха никакви загуби, което беше много удивително. Наблизо имаше няколко бомбени кратера и купчини камъни, докато в същото време изтребителите все още ревяха на ниска височина, като ни прикриваха. Но изглеждаше невъзможно съпротивата да бъде сломена толкова бързо.

Това можеше да бъде отговорът, обясняващ успехите на клизантските нашествия: умей да избираш планети, узрели за нападение. Направих няколко бележки, за да не забравя да разуча този въпрос. Далеч зад войниците на командна кола пътуваше полковника. Надявах се, че червата му са все още свити от приземяването.

— А сега трябва да намерим нещо за пиене — заяви Остро̀в, мляскайки с уста.

— Аз ще отида — бързо казах, като взех от пирамидата личното си оръжие и го закачих на колана си. — Ти ще останеш при радиото и ще пазиш кораба.

— Точно това винаги казват първите пилоти — оплака се той, така че разбрах, че съм дал правилна заповед.

— Привилегия на званието. Някога ти също ще се възползваш от нея. Ще бъда бърз.

— Барът на космодрума е именно там, където е обикновено. Там най-лесно ще намериш пиене — викна той след мен.

— Не учи щуката да плава — изсумтях аз, тъй като отдавна вече бях изчислил това.

Всички вътрешни врати се бяха отворили автоматично, когато се приземихме. Спуснах се по стълбата на освободилата се странична палуба и с ритници си прокарах път през изхвърлените контейнери от дажби към най-близкия трап. Вятърът носеше миризма на изгоряло заедно с прах и барут. Докарахме на друга планета прелестите на клизантската цивилизация.

Чувах стрелбата отдалеч, над главата ми прогърмя и изчезна реактивен изтребител, след това стана много тихо. Нашествието се разпространяваше като веер от космодрума, оставяйки след себе си пълно безмълвие. И никой не се виждаше, когато минах непроверен през митницата и с шестото си чувство намерих пътя към бара. Първото, което направих, бе да изпия бутилка бира, а след това си налях малко антраско ландро и го подържах в устата си. Зад стойката се бяха наредили редици бутилки — нови и стари приятели. Отворих една от вратичките под стойката, търсейки кутия или чанта, и срещнах изплашените очи на младеж.

— Не мортигу мин! (Не ме убивай!) — закрещя той.

Говоря есперанто като туземец и му отговорих на същия език.

— Намираме се тук, за да ви освободим, така че не възнамерявам да ти причиня вреда — слухът за този разговор можеше да стигне до властите и исках да направя необходимото впечатление. — Как се казваш?