Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 23

— Доста голяма! — сърцето ми подскочи от радост. — Влезте и вземете със себе си най-голямата чанта с инструменти, която имате.

Това беше много почтена чанта. Пускайки хладилния техник, рязко го ударих с плоската част на дръжката на ножа по тила. Той много мило си легна. Мундирът му беше в утилитарно тъмнозелен цвят — голямо подобрение в сравнение с тъмножълтото или боклуджийството. Бързо го съблякох и го завързах до готвача към стола, където можеха да си поплачат заедно. За първи път изпреварвах преследвачите си. В случай на успех ще минат няколко часа, преди да намерят пленниците и да ги свържат с бягството ми. Облякох тъмнозеления мундир, приготвих голямо количество сандвичи, грабнах чантата с инструменти и като изкозирувах на пленниците, изскочих навън.

Там имаше голям товарен робот, с висящи по него други инструменти, който тихичко си бръмчеше. На металните му гърди беше нарисуван същият герб на обслужващата фирма, украсяващ сега и собствената ми гръд.

— Ще пътешестваме комфортно! — казах аз. — Вземи това.

Едва успях да дръпна пръстите си, когато той взе чантата.

По време на разходките ми из града бях видял множество подобни роботи, но не се бях приближавал до нито един. На гърба му имаше своеобразно седло за оператора, но нямах ни най-малка представа как да попадна там. Той ли да се спусне на колене, да спусне стълбичка, или нещо друго? По тази улица вече се движеха коли и други роботи. Бързо се приближаваше отряд войници. Отново се изпотих.

— Искам да тръгна. Веднага.

Нищо не стана, освен това, че войниците се приближиха още повече. Роботът стоеше безстрастно като статуя. Тук нямаше място за помощ. Не знам дали този начин беше ортодоксален или не, но поставих крака си на бедрената става, хванах се с ръка за стабилизатора на обръщането на рамото му и полетях нагоре, моторът му изрева, когато центърът на тежестта се промени в съответствие с моето тегло. Плъзнах се в седлото точно в момента, когато отрядът претича покрай нас. Абсолютно ме бяха игнорирали.

Седалката беше удобна. Имах добър обзор, главата ми се намираше най-малко на три метра от земята и нямах ни най-малка представа за това какво да правя по-нататък. Макар че като начало бе най-добре да се отдалеча колкото може повече от тази улица. На темето на робота имаше компактен пулт за управление и натиснах копчето с надпис „ход“. Усетих скърцащата вибрация на предавките и той тръгна на място. Добро начало. Напред! Той се наведе и се затича. И вълненията, и полицията останаха назад.

Пътувах с металния си кон през центъра на града и обмислях положението си. Един човек срещу цял свят. Много поетично, но може да доведе до объркване. Ако не се смята факта, че вече съм попадал в подобни ситуации, а те не. Цялата им система за безопасност означаваше, че на Клизант чужденци не се появяваха често, а и всички те са под контрол. Вероятно никога не им се бе случвало да губят следите на наблюдавания и този случай бе много обиден за тях. Прекрасно, ще полетят глави. Прекрасно, докато в числото на тези глави не влезе и моята. В известен смисъл имах предимство. Те не знаеха нищо за мен освен „легендата“. Ако успея да се загубя в тълпата, в дълбините на тяхната угнетяваща култура, ще бъде съвсем невъзможно да бъда намерен. Засега съм на „дъното“. Позитивните действия ще започнат по-късно. Засега трябва да спася скъпоценната си кожа.