Читать «Ламермурската невеста» онлайн - страница 216

— Щом си решил непременно да се въоръжиш за такава мирна церемония — каза той, — по-добре да беше взел късия кинжал, който поръчах специално за теб в Единбург.

Момчето отговори, че кинжалът се е изгубил някъде.

— Струва ми се, че ти нарочно си го скрил — продължи бащата, — за да се поперчиш с тази грамадна сабя на кръста, която подхожда по-скоро на сър Уилям Уолас, отколкото на теб. Е, както и да е, възсядай коня си и полагай грижи за сестра си.

Хенри се подчини и застана в средата на внушителната кавалкада. Мислите му бяха посветени единствено на сабята, на богато обшитото с дантела наметало, на шапката с пера и на чудесно обяздения кон, така че той не забелязваше никого и нищо около себе си; но запомни за цял живот момента, в който помогна на сестра си да възседне коня — влажната й ръка беше студена като надгробен мрамор.

Сватбеният кортеж, разстлал се като пъстра лента по хълмове и долове, най-после достигна енорийската черква, а тя едва побра множеството, защото, без да смятаме прислугата, останалите наброяваха над сто мъже и жени. Венчавката бе извършена според обредите на презвитерианската църква, към която Бъкло напоследък бе решил, че принадлежи.

Отвън пред черквата се раздаваше щедра милостиня на бедните от близките енории; раздаването се надзираваше от Джони Мортшу, получил наскоро повишение и изоставил задълженията си като пазач на запустялото гробище, за да приеме новата си служба — клисар на Рейвънсуудовата черква. Ейлси Гурли и двете й приятелки — същите, които приготвяха за погребението покойната Алис, седяха наблизо върху един надгробен камък и завистливо сравняваха получените дарове.

— И все пак Джони Мортшу — изфъфли Ани Уини — можеше да си спомни ония, старите години и повечко да уважи отколешните си приятелки, макар сега и да се перчи в черните си клисарски дрехи. Вместо шест херинги ми даде само пет, пък и те нищо не струват, а парчето говеждо е с цяла унция по-малко отколкото на другите. И мигар туй е месо! Само жили. Пък твоето парче, Маги, чини ми се, е от плешката!

— Моето ли? — отвърна паралитичната стара вещица. — Гол кокал! Щом тия богаташи са намислили да дават нещичко на бедните по сватбите и погребенията си, можеха да ни зарадват с нещо по-свястно.

— Е, е, миличка — обади се и Ейлси Гурли, — те раздават милостиня съвсем не от любов към нас. Хич не ги е еня тях дали сме сити, или умираме от глад. Нямаше да ги е срам и камък да ни поднесат наместо хляб, ама гордостта им не го позволява. Пък искат на всичкото отгоре и да им благодарим, сякаш че помагат на ближните си като същински хора христиени.