Читать «Ламермурската невеста» онлайн - страница 2
Уолтър Скот
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Уолтър Скот
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ОСМА ГЛАВА
ДЕВЕТА ГЛАВА
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97
Уолтър Скот
Ламермурската невеста
Шотландци, чуйте, братя мили,
ако сте нещо съгрешили,
недейте го разказва.
Един тук слуша дъх стаил и
във тефтер си отбелязва.
ПЪРВА ГЛАВА
Да си изкарваш хляба с разни
цапотеници безобразни,
с дрънкулки шарени и празни —
просия си е то!
Малцина бяха посветени в моята тайна, докато съчинявах тези редове, които едва ли ще станат достояние на обществото, преди да е починал авторът им. Но дори да се лъжа, трябва да призная, че нямах амбиции да постигна почетно отличие, digito monstrari2. Признавам, че ако съм хранил в душата си такива упования, би ме възрадвала по-скоро мисълта да остана скрит зад завесата като изобретателния кукловод на Пънч и на жена му Джоун и да се радвам на смайването и догадките на публиката ми. Тогава навярно ще чуя познавачите да изричат похвали за творбите на неизвестния автор Питър Патисън3 и тези похвали, породили възторг у чувствителната публика, да завладеят вниманието на младежта и увлекат дори възрастните; критикът ще побърза да ги окачестви като произведения на някой много известен писател, а в литературните среди и салони непрекъснато ще се говори за това кой и кога ги е създал. Но едва ли ми е отредено такова щастие приживе; за нещо повече не бих могъл и да мечтая.
Твърде съм закостенял в своите навици, твърде зле познавам светските привички, за да претендирам или да се надявам на почестите, с които са удостоявани съвременниците ми в литературата. Освен това едва ли бих се издигнал в собствените си очи, ако ме сметнат за достоен да заема макар за кратко време място сред „лъвовете“ на нашата голяма столица. Не бих могъл да скачам на крака, да се обръщам към публиката, разкрил пред нея достойнствата си, като се почне от рошавата грива и се свърши с пискюлчето на края на опашката, „да рева, че съм твоето славейче“4, а после кротко да се отпускам по корем като добре дресирано животно от шатрата на някой панаир — и всичко това за една-едничка чашчица кафе и жалък резен хляб с масло, тънък като вафла. Не бих могъл да смеля грубото ласкателство, с което на вечеринката стопанката гощава дресираните си животни с такова усърдие, с каквото иска да предразположи папагалите да бъбрят весело и остроумно пред гостите и. Не бих могъл заради такова признание да се принудя да ходя на задните си лапи и ако съм лишен от друга възможност, бих предпочел като пленения Самсон цял живот да въртя хромела вместо да забавлявам филистимлянските дами и велможи. С това не ще покажа неприязън — била тя искрена или престорена — към първите велможи на онези царства. Те си имат своето място, аз — моето, и ако се наложи да се сблъскаме, както става в старинната басня за чугуненото и глиненото гърне, потърпевшата страна ще бъда неизбежно аз. Но тези страници са друго нещо. Като ги разгръщат и четат, когато им се прииска, като се забавляват с тях, силните на деня няма да породят в душата на автора празни надежди, а покажат ли към тях пренебрежение или изрекат обида, не ще му причинят страдания; защото при общуването с тези, които упорито се стремят да го развличат, велможата рядко успява да избегне едното или другото.
