Читать «Половин живот» онлайн - страница 9

— Кое? — попита Даг.

— Намерих Надежда.

— Какво?

— Не, не Надежда. Открих къде е живяла.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Тук е чашката й. Освен това си е забравила забрадката.

— Знаеш ли — каза Даг, — вярвам, че не си откачил. Ала все пак не мога да го възприема.

— И аз не мога.

— Представи си само — рече Даг, — кацаме на Луната и що да видим — седнало момиче. Седи си и бродира например.

— Почти същото е — съгласи се Павлиш. — Но тук е чашката й. Със счупена дръжка.

— А къде е Надежда? — попита Сато.

— Не знам — каза Павлиш. — Отдавна не е тук.

— И какво друго? — попита Даг. — Че кажи нещо. Каква е била?

— Била е красива — каза Сато.

— То се знае — съгласи се Павлиш. — Много красива.

В този момент Павлиш зърна зад койката сандъче, пълно с разни неща. Сякаш Надежда се е стягала за път, ала нещо я е накарало да захвърли багажа и да тръгне така, с празни ръце.

Павлиш пръскаше предметите с консерванта и ги подреждаше на леглото. Пола, ушита от някаква твърда изкуствена материя с дебели найлонови конци, чувал с цепки за главата и ръцете, шал или наметка, изплетени от разноцветни проводници…

— Много време е живяла тук — каза Павлиш.

Чак на дъното на сандъка намери купчина квадратни бели листове, изписани с равен, силно наклонен надясно почерк. Павлиш си наложи да не чете написаното, докато не ги консервира и не се убеди, че листата няма да се разпаднат в ръцете му. Почна да ги чете едва когато се върна в каютата си, където можеше да свали скафандъра, да легне на надуваемия дюшек и да включи на пълна мощност осветлението.

— Чети на глас — помоли Даг, но Павлиш отказа. Беше много уморен. Обеща, че непременно ще им прочете най-интересните места. Но сега ще ги прегледа сам. На ум. И Даг не му възрази.

4.

— „Намерих тази хартия преди два месеца, но хич не можех да измисля с какво да пиша. И едва вчера се досетих, че точно до мен, в стаята, дето я пази глупчото, са събрани камъни, подобни на графит. Подострих единия. И сега ще пиша.“ (На другия ден в каютата на Надежда Павлиш видя на стената дълги колонки от драскотини и се досети, че така е пресмятала дните.)

— „Отдавна ми се ще да си водя дневник, защото искам да вярвам, че някога, даже и да не доживея до тоя слънчев ден, ще ме намерят. Че то не бива да се живее съвсем без надежда. Понякога съжалявам, че не съм вярваща. Бих могла да се уповавам на бога и да мисля, че всичко това е изпитание свише.“

С това страницата свършваше. Павлиш разбра, че листчетата са подредени, но това не значеше, че Надежда е водила дневник всеки ден. Понякога сигурно са минавали седмици, преди пак да седне да пише.

— „Днес се щурат. Стана по-тежко. Пак кашлях. Все пак въздухът тук е застоял. Сигурно човек може да свикне с всичко. Даже с плен. Ала най-трудно е да бъдеш съвсем сама. Научих се да говоря на глас. Отначало се срамувах, беше ми неудобно, сякаш някой може да ме подслуша. Но сега даже пея. Би трябвало да опиша как стана всичко с мен, защото, не дай боже, някой да се случи на моето място. Само че сега ми е зле и като тръгнах за зеленчуковата градина, из пътя така се запъхтях, че приседнах направо до стената и глупчовците ме примъкнаха обратно почти в несвяст“.