Читать «Половин живот» онлайн - страница 11

— Е? — попита Даг.

— Все едно няма да мога да прочета всичко — отвърна Павлиш. — Почакайте. Ето, това май е продължението.

— „После ще подредя листчетата. Все ми се струва, че някой ще ги прочете. Мене вече няма да ме има, прахът ми ще се разпилее по звездите, а хартийките ще оцелеят. Много те моля — теб, който ще прочетеш това, — намери дъщеря ми Олга. Може би тя е вече възрастна. Кажи й какво е станало с майка й. И макар че никога няма да открие гроба ми, все пак по-леко ми е да си мисля така. Ако някога ми бяха казали, че ще попадна в ужасен затвор и ще съм жива, а всички ще мислят, че отдавна ме няма, бих умряла от ужас. Но живея. Много се надявам Тимофей да не си помисли, че съм оставила момиченцето на неговите ръце и съм хукнала да търся лек живот. Не, най-вероятно са претършували целия проток и са решили, че съм се удавила. А аз до края на дните си ще виждам онази вечер, защото беше особена. Не заради нещастието, а тъкмо обратно. Тогава нещо в моя живот трябваше да се промени… Но се промени съвсем иначе.“

— Не — каза Павлиш, оставяйки листчето. — Тук е лично.

— Какво лично?

— Тук е за Тимофей. Ние не знаем кой е тоя Тимофей. Някакъв неин познат. Може би от болницата. Почакайте, ще потърся нататък.

— Как можеш да прецениш! — възкликна Даг. — В бързината непременно ще изпуснеш нещо важно.

— Важното няма да изпусна — отговори Павлиш. — Тия хартийки са много стари. Не можем да я търсим, не можем да я спасим. Със същия успех бихме могли да четем клинопис. Няма принципна разлика.

„След смъртта на Николай останах съвсем сама с Оленка. Ако не се смятат сестрите. Но те бяха далече, имаха свои семейства и свои грижи. Не живеехме много богато, аз работех в болницата и през пролетта на 1956 година ме назначиха старша сестра. Оленка трябваше да тръгне на училище, в първи клас. Правеха ми предложения за женитба, имаше и един лекар от нашата болница, добър, наистина възрастен човек, но аз му отказах — виках си: все едно, младостта си отиде. На нас с Оленка ни е добре и двечките. Помагаше ми мъжовият брат Тимофей Иванов, инвалид от войната, който беше горски пазач близо до града. Нещастието стана в края на 1956 година. Вече съм забравила датата, но помня, че се случи в събота вечер… При следните обстоятелства. В болницата ни се струпа много работа, защото беше време на летните отпуски и аз замествах. За щастие Тимофей, както винаги, беше взел Оленка при себе си. Пък аз ходех там в събота с автобуса, после малко пеша и ако се случеше свободна неделя, почивах много хубаво. Неговата къща е в боровата гора близо до Волга.“

Павлиш млъкна.

— И после какво? — попита Даг.

— Почакайте, търся листчето.

„Ще се помъча да опиша какво стана после с всички подробности, защото като медицински работник разбирам какво голямо значение има правилната диагноза, а тези подробности все ще потрябват някому. Може би моето описание, попадне ли в ръцете на специалист, ще помогне да се разгадаят и други подобни случаи, ако има такива. Тази вечер Тимофей и Оленка ме придружиха до реката да измия съдовете. На това място пътят, който води от къщи към Волга, стига до самата вода. Тимофей искаше да ме почака, но аз се страхувах, че на Оленка ще й е студено, защото вечерта беше хладна, и го помолих да се върнат в къщи, а пък аз няма да се бавя. Още не беше се стъмнило съвсем и три-четири минути след като близките ми сн отидоха, чух тихо бръмчене. Отначало дори не се уплаших, рекох си, че нейде отдалеч по Волга идва моторница. Но сетне ми стана чоглаво, сякаш предчувствувах нещо лошо. Погледнах реката, ала не видях никаква моторница…“