Читать «Оракула» онлайн - страница 26

— А няма ли начин да разбереш?

— Не съм се и сещал за това… Само че и да науча нещо, няма да ти е от полза.

— Защо?

— Първо, никой няма да ти позволи да кацнеш на Хадес. Второ, Оракула и Сините дяволи не се занимават с нас. Трето, все се случва някой да дойде на един от спътниците и да разпитва излишно за нея. И един ден изчезва. Сигурен съм, че ти харесва да си жив, а пък на мен ми харесва да имам работа. Затова нека се захванем с клиентите на Хирурга.

— Все пак виж какво можеш да научиш.

— Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?

— Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.

— Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.

— Нима тази жена убива?

— Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула — разсърди се Джин. — Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.

— Май е време Демокрацията да се намеси тук — отбеляза Чандлър.

— И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. — Шофьорът помълча нерешително. — Имаш ли нещо против да поговорим за друго?

— Нервен си.

— Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя — промърмори Джин. — На мен си ми харесва тук.

Свирача вдигна рамене.

— Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.

— Например?

— Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.

— Чухте ли се вече с него?

— И това ще стане — каза Чандлър без сянка на съмнение. — Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.

Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета — лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.

— Е? — попита, когато влезе в колата. — Къде ще отидем?

— Ти ще отидеш в „Зеленият диамант“ — поправи го шофьорът. — Аз ще си харча парите по по-подходящи за мен места… Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.

— Друг път.

Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.

— Това ми се струва познато — обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. — Да не е Платиновия квартал?

— Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.

— Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? — усъмни се Свирача.

— Това е частен клуб — обясни шофьорът. — Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.

— А аз как ще вляза?

Джин се засмя.

— Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.

— Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.

— Довери ми се.

Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.