Читать «Оракула» онлайн - страница 18

— Добре, карай нататък.

— Не отговори на въпроса ми — настоя Джин. — Какво ти пука за Сините дяволи?

— Не бях виждал такива твари досега.

— Много внимателно го разгледа.

— От любопитство.

Мълчаха не повече от минута и Джин не се стърпя.

— Да не мислиш, че някой от тях иска да те очисти?

— Казвал ли съм подобно нещо?

— Не беше нужно… Но вдън земя да потъна, ако разбирам защо Сините дяволи ще се дразнят, че си тук.

В колата пак настана тишина, защото шофьорът реши да не прекалява. Накрая заговори Чандлър:

— Колко остава до мястото, където ме водиш?

— Две-три минути.

— Разкажи ми нещо за квартала, през който минаваме.

— Наистина ли те интересува?

— Цяла сутрин не мога да ти затворя устата — отбеляза Чандлър с иронична усмивка. — Сега искам да говориш, а ти изведнъж взе да се дърпаш.

Джин сви рамене.

— Ти си шефът. Тази част от града се нарича Малкия Клас. Повечето хора тук са потомци на миньори от Клас VI и корабостроители от Клас II. В единия край живеят малко канфорити, но класаните не понасят други извънземни… В следващия квартал има страхотен бардак, ако такъв кеф ти е по вкуса.

— Не си падам.

— Виждаш ли го оня магазин? — Джин натисна спирачките, за да огледат по-добре мястото. — Разправят, че самият Сантяго убил там някакви жени преди два века. А в оня бар отляво продават най-добрите семена от алфанела. — Той се запъна. — Ти дъвкал ли си семена досега? — Тръсна глава и сам си отговори: — Не ми се вярва. В твоя занаят на човек не му трябва мътна глава.

— А има ли други градове на Порт Маракеш?

— Градове ли? — учудено повтори шофьорът. — Няма никакви. Две-три селца с по около петстотин души във всяко, чак в другото полукълбо. Обработват земята. Не, почти всички живеят тук.

Излязоха от Малкия Клас и се озоваха в още по-западнал район, пълен с вездесъщите бели къщи, увенчани с малки куполи, само че повечето бяха мръсни и очевидно се нуждаеха от ремонт.

— Това ли е кварталът на извънземните? — досети се Чандлър.

— Позна. Повечето са Сини дяволи. Има и всякакви други.

— А някога да си виждал същество, приличащо на костенурка?

— Ама аз не знам какво е костенурка. Защо?

— Любопитство — кратко обясни Свирача.

— Човек като тебе не пита, за да минава времето — усъмни се Джин. — Ако ми го опишеш по-подробно, може и да открия идвал ли е тук.

— Друг път.

Продължиха да обикалят, шофьорът посочваше неуморно местните исторически и криминални забележителности. Чандлър задаваше по някой въпрос. През следващите десетина минути околността ставаше все по-изискана, накрая Джин намали скоростта и спря пред блестящ от чистота хотел, приличащ на старинен дворец.

— Тук е първото място — обяви той. — Това е най-скъпият хотел в града.

Свирача кимна и излезе от колата.

— Да дойда ли с тебе? — обади се шофьорът.

— Няма нужда. Ще се върна след няколко минути.

Влезе във фоайето и се остави подвижната пътека да го носи около фонтан, замислен така, че хилядите струи оцветена вода се срещаха в средата и образуваха почти плътно изображение на гола жена. Накрая стигна до регистратурата, където мъж в униформа веднага го доближи зад широкия лъскав плот.