Читать «Диктаторите» онлайн - страница 2

През 1934 г. Варналис взема участие в работата на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, среща се с Горки, запознава се с живота в Съветския съюз. Така се осъществява неговата заветна мечта да посети тази страна, оказала му неотразимо влияние със своята Октомврийска революция и изиграла съдбоносна роля за неговия мироглед и творчество.

През 1935 г. гръцкото правителство заточава Костас Варналис на остров Анафи.

Костас Варналис пише проза, поезия, критика, есета. По-известните му произведения са: „Пчелни пити“ (1905), „Светлина, която изгаря“ (1922), „Народът на скопците“ (1923), „Соломос без метафизика“ (1925), „Обсадени роби“ (1927), „Истинската апология на Сократ“ (1931), „Живи хора“ (1938), „Дневникът на Пенелопа“ (1946), „Диктаторите“ (1956).

Творчеството на Костас Варналис е популярно както в Гърция, така и в чужбина. След войната Микис Теодоракис създава музика към „Обречените“ и вече като песен тези стихове стават известни далеч зад гръцката граница.

Свидетелство за международното признание на твореца и човека Варналис е присъдената му през 1958 г. Ленинска награда за мир.

Стоейки твърдо на своята марксическа позиция, бичувайки недъзите на капиталистическото общество, опълчвайки се срещу войните — източници на разруха и безброй човешки жертви, звучащ актуално и днес, Костас Варналис оставя трайна диря в най-новата гръцка литература. В много от произведенията му иронията стига дори до сарказъм, но той назовава нещата с истинските им имена. С будна гражданска съвест и по време на „диктатурата на полковниците“ Варналис не престава да пише парливи стихове и епиграми, които биват издадени след смъртта му под избраното от самия него заглавие „Гневът на народа“. Никак не е случайно, че името му е свързано със зараждането на революционната гръцка литература, воюваща за тържеството на социалистическите идеи.

Костас Варналис умира през 1974 г. в Атина.

Надежда Мирянова

УВОД

Портретите на „великите мъже“ на световната Римска империя, на черния фон на крайната поквареност на управниците и на крайната мизерия на управляваните, бяха написани не толкова заради интереса, който представляват от историческа гледна точка, колкото най-вече заради поуката. Те бяха написани по времето, когато италианският фашизъм се беше нахвърлил върху Гърция. Целта им бе да укрепят духа на борещата се нация и да разпалят омразата й към насилието на агресорите.

Тази цел остава същата и днес, защото и насилието на империалистите остава, при това в още по-големи мащаби.

От разкриването на миналото читателят ще може да види потуленото в нашата съвременност. И от историческите аналогии на тогавашния господар на света със сегашните властелини в периода на упадъка им ще може да разбере кой е пътят на човечеството и какъв е дългът на прогресивните хора.