Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 7

— Къде е господарят? — попита Майлс.

— В горния павилион. Закусва с господарката. — Пим погледна жената и зачака готов да изпълни поръчките на Майлс.

— Аха. Е, тази жена е вървяла четири дни да изложи молбата си пред областния съд. Съдът не е тук, но графът е, така че тя сега ще прескочи това средно ниво и ще се яви направо пред горното. Харесва ми нейната решимост. Заведи я горе, моля те.

— По време на закуската?! — попита Пим.

Майлс се обърна към жената.

— Закусвала ли си?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Мисля, че не си. — Майлс протегна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш символично я предаваше на васала. — Сега ще закусиш.

— Баща ми умря на служба при графа — тихо повтори жената. — Това е мое право. — Сега тя, изглежда, искаше да убеди както другите, така и себе си.

Пим не беше планинец, но беше роден в този район.

— Така е — съгласи се той и й направи знак да го следва без повече да се суети.

Очите й се разшириха от учудване. Преди да тръгне подире му, тя нервно погледна Майлс.

— Дребосък…?

— Стой права! Недей да коленичиш — каза й той. После я проследи с поглед до ъгъла, усмихна се и като вземаше по две стъпала наведнъж, тръгна към главния вход на резиденцията.

* * *

Майлс се обръсна, взе студен душ, отиде в стаята си, която гледаше към езерото, и започна да се облича. Обличаше се така грижливо, както се бе обличал преди два дни за церемонията в Академията за прегледа на Имперските сили. Чисто бельо, кремава риза с дълги ръкави, тъмнозелени панталони с кантове отстрани. Зелената куртка с висока яка беше скроена да прикрива телесните му недъзи. Новата светлосиня пластмасова значка на мичман втори ранг на яката неприятно го подпираше в челюстта. Той свали шините от краката си, обу лъснатите до огледален блясък ботуши и изтри няколко прашинки с крачола на пижамата си, която беше хвърлил на пода преди да отиде да плува.

Изправи се и се погледна в огледалото. Бледо лице с остри черти и още неразнесени торбички под сивите, не много кръвясали очи… уви, ограниченията на тялото му си казваха думата при офицерските веселби.

Спомни си последната и устата му се изкриви в усмивка, ехото от която още бучеше в главата му. Вече беше тръгнал по собствения си път, беше стъпил здраво на най-долното стъпало от най-високата йерархическа стълба на Бараяр — Имперската служба. В тази служба нищо не се даваше даром, дори ако си потомствен Вор. Човек трябваше сам да си го заслужи. Неговите братя-офицери знаеха това, макар външните хора да не бяха убедени. Най-после той беше в състояние да докаже на какво е способен, да премахне съмненията на всички невярващи. Нагоре и напред, и никога надолу и назад!

Хвърли последен поглед в огледалото, после взе необходимите му неща. Белите правоъгълни отличителни знаци от предишния му кадетски чин в Академията. Специално поръчаното за целта калиграфски изписано копие на документа за присвояване на офицерско звание в Бараярската Имперска служба. Копие от дипломата от тригодишното му обучение в Академията с всички похвали (и порицания). Всичко това нямаше смисъл, но беше важно за ритуала. В шкафа на долния етаж намери медно кандило и триножник, завити в плат, и пластмасова торба със суха хвойнова кора и химически благовонни пръчици.