Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 104

Таура изглеждаше ако не точно добре нахранена, най-малкото не толкова болезнено гладна. Очите й бяха блестящи и одухотворени, а не почти безумни, каквито ги беше видял първия път. Дори от това разстояние Майлс усети, че къпането и измиването на зъбите са премахнали миризмата на ацетон, причинена от няколкото дни, прекарани в подземието на Риовал на диета от сурови плъхове. Спечените кори кал бяха измити от огромните й ръце, ноктите й бяха почистени и изострени, дори лакирани с перленобял лак и с блясъка си допълваха сиво-бялата униформа като украшения. Лакът най-вероятно беше от личните запаси на сержант Андерсън.

— Забележително, Андерсън — похвали я възхитен Майлс.

Тя гордо се усмихна.

— Това ли имахте предвид, сър?

— Да, точно това.

Лицето на Таура изразяваше задоволство.

— Как прекара първия си скок през космически коридор? — попита я той.

Дългите й устни се накъдриха — сигурно се опитваше да не се усмихне, досети се Майлс.

— Страхувах се, че ще ми прилошее. Бях малко замаяна. После сержант Андерсън ми обясни на какво се дължи.

— И никакви, макар и малки халюцинации или ефекти на удължаване на времето?

— Не, но то не беше… е, беше бързо, във всеки случай.

— Хм. Изглежда, не си от щастливците… или нещастниците, които трябва да бъдат тествани за пилот за космически скокове. — Майлс замълча. — Благодаря ти, Лорийн. Над какво работиш в момента?

— Рутинни проверки на системите на десантната совалка.

— Правилно, продължавай. Когато свърша с Таура, ще ти я изпратя.

Андерсън с нежелание излезе, очевидно любопитна. Майлс изчака, докато вратата се затвори.

— Седни, Таура. Да разбирам ли, че първите двадесет и четири часа с Дендарии са преминали задоволително?

Тя се усмихна, седна внимателно и ергономичният стол изскърца, недоволен от теглото й.

— Направо чудесно.

— Аха. — Той се поколеба. — Надявам се разбираш, че когато стигнем Ескобар, ще имаш възможност да тръгнеш по избрания от теб път. Не си задължена да останеш с нас.

— Какво? — Очите й се разшириха от учудване. — Не! Искам да кажа… много ли ям?

— Съвсем не! Ти се биеш за четирима и ние можем да си позволим да те храним за трима. Но… трябва да уредя честно някои неща преди да положиш новобранска клетва. — Той се изкашля. — Аз не дойдох в лабораториите на Риовал, за да те вербувам за Дендарии наемник. Спомняш ли си няколко седмици преди Барапутра да те продаде доктор Канаба да ти е инжектирал нещо в крака? С игла, не с хипоспрей.

— О, да. — Тя потърка несъзнателно прасеца си.

— Какво ти каза, че е?

— Имунизация.

„Права е била да не ми се доверява, когато за първи път ме срещна — помисли си Майлс. — Хората наистина много лъжат.“

— Е, не е било имунизация. Канаба те е използвал като хранилище за някакъв развоен биологически материал. Молекулярно свързан, латентен — добави набързо той, когато тя погледна разтревожено крака си. — Увери ме, че не може да се активизира спонтанно. Първоначално целта на моята акция беше само да взема доктор Канаба. Но той не искаше да тръгне без своите генни комплекси.