Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 68

Само Острия нокът не заспа. Мъчеше го глад, мъчеше го неспокойният нагон на хищника, който винаги дири, дебне, убива — понявга само от страстта към убийство. Глъчката на шумните ята раздразни охотата му за ядене. Отдавна не бе вкусвал нито птиче месо, нито яйца. Той се потопи в морето заднишком и се спусна да прекоси залива, който лежеше пред него тих и спокоен, без нито една бръчица, загладен като гигантска раковина, по която преливаха всички отсенки на седефа. Най-удобният подстъп към скалните тераси, където гнездяха кайрите, почваше от Скалата на безнадеждните. Разцепени от гърдите му, две спокойни, леко надиплени вълни плъзнаха по загладения сатен на залива, като се раздалечаваха бързо и начупваха в трептящите си бръчки бреговите отражения.

Внезапно Острия нокът съзря голяма сребриста сянка, която пресече пътя му и се шмугна към дъното. Сьомга! Той съобрази бързо. Виж! Така може! Заслужава да опита.

Пое дълбоко въздух и се гмурна. Блестящата синева го обгърна в хладната си ласка. Напреде му се надигна в своеобразното си великолепие пищният подводен пейзаж. Почти до повърхността опираха върхарите на гигантските ламинарии, които се простираха в пространни джунгли, докъдето стигаше погледът, а в тайнствените им дебри се сгъстяваха сини заплашителни сенки. Огрявани месеци наред от незалязващото слънце на полярното лято, водораслите асимилираха без почивка, избуяваха с чудовищна бързина и задръстваха плитчините. Такава чудновата джунгла, червено-кафява, почти без зеленина, привидно безжизнена, сякаш осланена от преждевременен мраз, наръсена като истинска, още нестопена слана с прашеца на кислородните мехурчета. Върху широките листа се бяха разположили на бухнали кичури яркочервени водорасли, тъй както обрастват земните гори с къдрави мъхове.

Сьомгата премина ниско над ламинариите, които се разлюляха леко по нейния път и изръсиха като сребърна па̀ра ситните си мехурчета. Без да подозира, че е преследвана, спокойно и уверено рибата свърна към брега. Острия нокът я настигаше леко. Ето, сред сияещия воден лазур изплуваха крайбрежните скали, замрежени от синкава мъглявина. Уплътниха се, наедряха.

Острия нокът се подаде над повърхността, нейде между Скалата на безнадеждните и оградилите я като подводна крепост рифове. Вдъхна и отново потъна да догони жертвата си, която се спусна към дъното на зиналия пролом сред каменните грамади.

Гигантските ламинарии изчезнаха, сменени от гъстите фукуси. Придънното течение люлееше в плавни вълни мехурестите им върхове. Острия нокът усети как водният поток го обвя като силен вятър и го повлече със себе си през тясната клисура, заплашвайки всеки миг да го блъсне в настръхналите зъбери. Увлечена от същата сила, сьомгата се стрелкаше пред него в пъргави кривулици. Мимоходом той зърваше накацали по брега, редки, проскубани фукуси и наред с тях цели полянки пъстроцветни актинии, стада морски звезди и офиури, настръхнали ежове, като кактуси по канарите — чуден, невероятен подводен алпинеум.