Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 67

Срещу моржовете и това коварство остана безуспешно. Те се притискаха един до друг по-плътно, но не губеха самообладание, сигурни в своята недосегаемост.

Дълги часове дебнаха така косатките, отплуваха нейде отвъд ледовете да излъжат жертвите си и внезапно връхлитаха — напразно. Моржовете продължаваха да лежат върху ледените си салове. Чакаха. И друг път хищниците ги бяха измамвали така. Затова вече не се поддаваха на хитростта им. Имаха опит, богат опит, платен с кръв.

И в това дълго напрегнато очакване, сплотени сред общата заплаха, Счупения зъб и Стария морж сякаш забравиха враждата си, отпуснаха се, всеки на своя лед, задрямаха.

Привлечени от друга плячка, косатките най-сетне се запиляха нанякъде, вирнали гръбните си плавници и разпенили водата с мощните си опашки.

7

Лятото настъпваше бързо, сякаш с часове. Дните нарастваха, нощите се скъсяваха. И то вече не бяха нощи, а някакъв разтеглен сумрак, разточен залез. Докато се скрие слънцето, и току-виж, отново изгряло, запалило небосклона, пръснало върху морето купища жълти макове, които неусетно потъваха, удавени в бистрата зеленина на пробуденото море.

От юг на галещи струи лъхаше топлият вятър. Докоснати от нежната му ласка, снеговете изтъняваха, свиваха се, изчезваха, превърнати в шумни потоци, които се спускаха със звучно шуртене по оголените скали, по нацепените глетчери, по ледените полета. Морето ехтеше от трясъците на разпукващите се ледове, които поемаха отново безкрайния си път по морските течения, освободени от зимния плен. Морето се замъгляше от зеленикавата мътилка на цъфтящия планктон. Из плитководията, в затоплените слоеве заиграваха безброй рояци новоизлюпени рибки. Разлетяваха се птичите орляци, излизаха на брачните си лежбища тюлените. Край бреговете се струпваха полярни лисици, сменили зимните си шуби със сиво-жълта козина, наобиколени от многобройна челяд, гонеха водните птици, катереха се по скалите и опустошаваха гнездата. Подир отстъпващите ледени полета напредваха стада нарвали, белухи, гриндове, китове, тюлени, моржове. Животът отново прииждаше, всеобхватен и непреодолим. Започваше Великото преселение на живота.

Моржиците навлязоха в Тихия залив. Пресрещна ги оглушителната врява на птичия пазар. Пернатите им съседи изразяваха шумно недоволството си от тяхното пристигане. Предчувствуваха, отдавнашен опит им подсказваше това — моржовете не се отказват и от тяхното месо, а могат да примамят насам и белите мечки, които ще опустошат гнездата им. Затова се виеха сърдити на кресливи облаци над залива. Ала моржиците не се смущаваха от безвредния им гняв. Друго ги тревожеше, много по-важно. Къде бяха самците? Обикновено те идваха няколко дни по-рано, завладяваха семейните площадки, биеха се за всяко по-удобно кътче, за всяка педя скала и когато се зададяха женените, ги посрещаха с радостни ревове. А сега?

Моржиците изпълзяха на брега — по нестопените ледени блокове, по скалистите тераси, върху едрия чакъл — и струпани в неголеми групи, задрямаха, опрели една върху друга зъбати глави. А децата, без да усетят пътя, преминат върху майчините гърбове, се поборичкаха малко, после се свряха до коремите им да бозаят.