Читать «Чиракът» онлайн - страница 184
Тес Геритсън
— Не мисля, че е добре да си тук — заяви той.
— Какво искаш да кажеш?
— Прекалено скоро е.
— Точно аз съм човекът, който би трябвало да бъде тук.
— Никога ли не си позволяваш да се отпуснеш?
— Защо ми е?
— Защото не си машина. Това ще ти се отрази. Не може да ходиш по това място и да се преструваш, че е просто поредното местопрестъпление.
— Точно като такова го третирам.
— Дори след всичко, което за малко не се случи?
Младата жена сведе поглед към кървавите петна по земята и за миг пътят като че ли се олюля, сякаш бе станало земетресение, раздрусало грижливо изградените от нея стени, с които се бе обградила като с щитове, заплашвайки самите основи, върху които стоеше.
Той я хвана за ръката и очите й се напълниха със сълзи от стабилното му докосване. Докосване, което казваше: „Само този път имаш разрешение да бъдеш човешко същество. Да бъдеш слаба“.
— Съжалявам за Вашингтон — промълви тя.
Видя болката в очите му и си даде сметка, че беше разбрал неправилно думите й.
— Значи ти се иска онова между нас да не се бе случвало — произнесе тихо той.
— Не. Изобщо нямах предвид това…
— А за какво тогава съжаляваш?
Джейн въздъхна.
— Съжалявам, че тръгнах, без да ти кажа какво означаваше за мен тази нощ. Съжалявам, че всъщност така и не си взех наистина „довиждане“ с теб. И съжалявам, че… — Спря. — Че не ти позволих да се погрижиш за мен, само този път. Защото истината е, че наистина имах нужда да го направиш. Не съм толкова силна, колкото ми се иска да мислят.
Дийн се усмихна. Стисна дланта й.
— Никой от нас не е, Джейн.
— Хей, Ризоли?
Беше Бари Фрост, който я викаше от края на гората.
Тя премигна, за да задържи напиращите сълзи, и се обърна към него.
— Да?
— Току-що получих двоен десет петдесет и четири. Магазин за хранителни стоки „Куик стоп“, „Джамейка плейн“. Мъртви са служител на магазина и един клиент. Мястото вече е отцепено.
— Божичко. Толкова рано сутринта?
— Ние сме най-близо до мястото. В състояние ли си да вървим?
Младата жена пое дълбоко въздух и се обърна към Дийн. Той беше пуснал ръката й и макар докосването му да й липсваше, тя вече се чувстваше по-силна, вътрешният й трепет бе замлъкнал, земята под краката й отново бе станала стабилна. Но не беше готова да сложи край на този миг.
Последното им сбогуване във Вашингтон бе станало толкова прибързано; нямаше да позволи това да се случи пак. Нямаше да позволи животът й да заприлича на живота на Корсак — тъжна хроника от съжаления.
— Фрост? — каза тя, все така, без да отделя очи от Дийн.
— Да?
— Няма да дойда.
— Какво?
— Да го вземе друг екип. Точно сега не ми е до това.
Никаква реакция. Джейн погледна към колегата си и видя изуменото му лице.
— Искаш да кажеш… вземаш си почивен ден? — попита той.
— Да. Това е първият ми болничен ден. Имаш ли някакъв проблем с това?
Той поклати глава и се засмя.
— Крайно време беше, дяволите да го вземат, нищо друго не мога да кажа.
