Читать «Лице в мрака» онлайн - страница 63

Уилит излезе от стаята.

— Задължения няма да имате никакви — обясни Торингтън шеговито. — Работното ви време ще е… Сега си спомням за вас. Вие сте момичето, което миналата година си навлече неприятности!

Този проклет обир на диамантената огърлица! Никога ли няма да бъде забравен?

— Имате сестра, не е ли така? Хм! О, извинете ме, ако съм ви засегнал?

— Тя не е толкова лоша, колкото си мислят хората.

— Нямаше да е така, ако не се бе омъжила за Мартин Елтън — отвърна той. — Господина познавам по-добре, отколкото можете да предположите. Работили сте за Малпас, нали? Необикновен човек!

— Доста необикновен! — потвърди тя.

— Знаете ли, че публично е обявено издирването му?

— Помислих си го.

По лицето на Торингтън се изписа лека усмивка.

— Вчера вечерта трябва да сте преживели страхотен ужас? Приемам, че вие сте били там, когато Шенън е загубил диамантите.

Одри го изгледа изненадано.

— Във вестниците ли го пише?

— Не, само в моя частен вестник. Видяхте ли камъните? Купища красиви, чудесни малки камъчета. Те са мои.

Одри онемя. Той бе изрекъл това съвсем непринудено и спокойно.

— Да, те ми принадлежат — или по-скоро ми принадлежаха. На всеки камък има печат на „Халъм и Колд Майн“. Можете да го кажете на Шенън, когато го видите, въпреки че той сигурно вече го знае.

Очите му се насочиха внезапно към краката й и се задържаха толкова дълго, че тя започна да се чувства неловко.

Накрая той зададе неочакван въпрос:

— При влажно време боли, нали?

— Да, малко — изплъзна се от устата й и после дъхът й секна. — Какво искате да кажете? Откъде можете да знаете…?

Торингтън са засмя и продължи да се смее, докато не му изскочиха сълзи на очите и едва тогава отвърна:

— Извинете ме! Аз съм един любопитен стар човек. — После й подаде купчина писма и посочи към бюрото. — Моля, отговорете на тези!

— Бихте ли ми казали какво?

— Не е нужно. На хора, които искат пари, пишете „Не“. На такива, които искат да говорят е мен — че съм в Париж. А на журналистите отговаряйте, че за съжаление току-що съм починал.

Той извади от джоба си едно смачкано писмо.

— Това изисква по-особен отговор — продължи той, без да й го даде. — Моля запишете: „Следващата сряда тръгва кораб за Южна Америка. Предлагам ви петстотин лири и безплатен билет. Ако ви е скъп животът, ще приемете предложението ми.“

Одри стенографираше бързо.

— А адресът? — попита тя.

— Господин Уилям Станфорд, Портмън Скуеър 552 — каза възрастният мъж, като гледаше разсеяно към тавана.

31

В апартамента на Торингтън в Риц-Карлтън имаше всякакви странни неща, които Одри забеляза едва при обстойно оглеждане, след като новият й шеф излезе следобед и я остави сама в жилището си. На всички врати имаше резета, а когато Одри отвори един прозорец, за да види по-добре отсрещната къща, бе стресната от разтварянето на вратите и нахълтването на трима мъже. Единият от тях бе агент на Стормър, когото бе виждала, останалите двама бяха непознати.

— Съжалявам, че ви изплашихме, госпожице — рече агентът. — Трябваше да ви предупредим да не отваряте прозорците. — Той изпрати другите двама навън, затвори внимателно прозореца и продължи: — Включихте алармената инсталация. Не можете да я видите, реагира на завъртването на дръжката. И ако дойдете, ще ви покажа още нещо. — Той я заведе в учудващо просто обзаведената спалня на Торингтън, в която имаше, кой знае защо, двойно легло. — Господинът спи от тази страна и ако случайно сложи главата си на другата възглавница… — Вдигна я много предпазливо и Одри можа да забележи тънък като нишка кабел, който изчезваше под леглото. — И най-малкият натиск извиква веднага нощната стража.