Читать «Лице в мрака» онлайн - страница 27

Възрастният господин кимна учтиво с глава и в този миг се приближи една празна кола. Те я спряха.

— Благосъстоянието на Лондон ме учудва — рече господин Браун с въздишка. — Като гледам тези къщи, в които могат да живеят само хора с десет хиляди лири доход, не мога да си представя откъде идват парите.

— Никога досега не съм се замислял над това — отвърна Дик.

Под светлината на уличната лампа бе разгледал внимателно спътника си. В него нямаше нищо отблъскващо. Гъстата му коса бе бяла, раменете малко свити и въпреки загрубелите си слаби ръце правеше впечатление на джентълмен.

На Оксфорд Сиркъс колата спря и господинът слезе с мъка.

— Аз съм един беден сакат старец! — забеляза той добродушно. — Благодаря ви много, капитан Шенън.

Дик го проследи как се отправи, накуцвайки, към метрото.

— Бих искал само да знам…! — промърмори си той.

* * *

Одри го чакаше във фоайето на хотел Палас, като всякаква следа от притеснението й бе изчезнала.

— Надявам се, не съм ви попречил да си легнете? — каза той. През целия път се бе надявал на обратното.

Тя не искаше да си спомня за ужасното преживяване, но Дик настоя.

— Този тип е един мошеник! — заяви той. — Одри, сега вече непременно трябва да се държите по-далеч от Портмън Скуеър.

— Одри? — повтори тя с усмивка. — Е, нямам нищо против, макар да чувствам, че трябва да съм пораснала малко. Мисля, че ми харесва да ми казват „Одри“ — хора, които не се опитват да задържат ръката ми и да сантименталничат.

Дик напразно се опита да се покаже ядосан.

— Ще ви наричам „Одри“ и ако започна да ставам сантиментален, кажете ми просто: „По въпроса!“ и веднага ще се оправя. И зарежете Портмън Скуеър.

— Господин Малпас ли имате предвид? — бързо запита тя.

Той кимна.

— Не знам колко сте похарчили от неговите пари…

— Шестдесет лири — отвърна тя.

— Ще ви ги дам и тогава ще можете да му изпратите обратно парите.

Почувства съпротивата й, преди да отговори.

— Не мога да го сторя, господин Шенън — обясни тя живо. — Трябва сама да се оправя с нещата. Когато отида там в събота, ще го помоля да ми определи заплатата. После съвсем открито ще му кажа колко съм похарчила и че искам да му върна останалото. След като свърша разговора…

— И той не трябва да продължава твърде много, принцесо — вметна той. — Иначе ще нахълтам в страховитата му стая…

— Защо ме наричате „принцесо“? — попита Одри, като сбърчи чело и се изчерви.

— Не знам… Не, знам. Ще надмогна навика си и ще ви кажа истината. В мислите ми живеете като принцеса на просяците. Има една стара приказка за принцеса, която била толкова хубава, че със закон я принудили да ходи облечена в парцали, така че хората да не се влюбват в нея и от това да пострада мира в града. Когато ви видях за пръв път, си спомних тази приказка и ви кръстих така.

— Стига с това за днес! — рече тя строго. Обаче съвсем не бе сърдита, макар и Дик да не го знаеше. По-късно, в стаята си, тя се засмя леко на приказката и на комплимента, който се криеше в нея.

Вече бе започнала да се съблича, когато забеляза писъмцето на тоалетната си масичка. Кривият почерк й бе добре познат и тя отвори плика. В него имаше само бележка със следното съдържание: