Читать «Лице в мрака» онлайн - страница 16
Едгар Уолъс
Във вторник получи за своя изненада писмо, което се състоеше единствено от два реда:
„Елате днес следобед към 5 часа. Имам работа за вас.
Гледаше с набръчкано чело бележката. Кой бе Малпас и как бе разбрал за съществуванието й?
Обаче нуждата не оставяше време за въпроси, така че тя се появи пред къщата в уреченото време, прогизнала от дъжда, и като не намери звънец, почука със свити пръсти.
— Кой е? — Гласът сякаш идваше от самата стена до вратата.
— Госпожица Бедфорд.
След малка пауза вратата се отвори бавно.
— Влезте. Стаята е на първия етаж — рече гласът.
Външната врата се затвори зад Одри. Обзета от необясним страх, тя искаше да избяга и потърси дръжката на вратата — но след като не намери такава, потисна страха си и се изкачи по стълбите. На първия етаж забеляза само една-единствена врата и след кратко колебание почука на нея.
— Влезте! — този път гласът идваше отгоре. Над главата й, в касата на вратата, се намираше малка решетка.
Постоя за момент, докато събере смелост, после влезе през леко открехнатата врата.
Стените на огромното помещение бяха покрити толкова плътно с черен плат, че не можеше да се забележи къде бяха прозорците или къде започваше таванът. Дебелият килим заглушаваше шума на плахите й стъпки.
В най-отдалечения ъгъл на стаята, зад бюро лампа със зелен абажур, седеше странно противна фигура. Главата й бе дребна и плешива, голото лице покрито с хиляди бръчки, носът дебел и увиснал надолу. Дългата й остра брадичка непрестанно се движеше, сякаш човекът говореше сам на себе си.
— Седнете на стола — покани я глухият глас.
Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и като трепереше, тя седна край малката маса.
— Накарах ви да дойдете, за да опитате късмета си — промълви гласът. — Преди вас много други са седели на този стол и са си тръгнали като богати хора. Там на масата, виждате ли?
Трябва да бе натиснал някакъв бутон, защото внезапно над главата й пламна ярка светлина и тя видя връзка банкноти на масата.
— Вземете ги? — каза мъжът.
Тя протегна трепереща ръка и хвана пачката — както и някакъв ключ, след което светлината бавно изгасна.
— Името ви е Одри Бедфорд, нали? Преди три седмици, след десет дена разпит по подозрение в съучастничество, сте била пусната на свобода, не е ли така?
— Да, не го крия и щях сама да ви го кажа.
— Невинна сте били, разбира се, нали?
— Да, бях невинна.
— Лошо сте облечена… Това не ми харесва. Купете си хубавя дрехи и елате другата седмица по същото време. Ключът отваря всички врати, когато системата за блокиране е изключена.
Най-накрая Одри си възвърна дарбата да говори.
— Трябва да знам какви задължения поемам — рече тя. — Много щедро от ваша страна, че ми поверявате толкова пари, но ще разберете, че не мога да ги приема, без да знам какво ще поискате от мен.
— Задачата ви ще е да разбиете сърцето на един мъж — гласеше отговорът. — Лека нощ!
Тя почувства хладен полъх и се обърна.
