Читать «Лице в мрака» онлайн - страница 12

Тя поклати глава.

7

Одри се събуди след неспокоен сън, изправи се с мъка на несигурните си крака и разтърка схванатите си рамене. Лежала бе покрита само с едно тънко одеяло, на дървен нар и всичко я болеше. Събудил я бе шумът на ключ във вратата на килията. Беше надзирателката, която я заведе в умивалнята. Върна се и едва бе свършила със закуската, вратата отново се отвори. Погледът й срещна очите на Дик Шенън.

— Моля, елате с мен — рече той меко.

— При… съдията ли? — заекна тя.

— Още не. Но накрая и дотам ще се стигне, ако не…

Тя махна нетърпеливо с ръка да го спре, защото през нощта на спокойствие бе решила окончателно нещата за себе си.

Сърцето на Шенън се сви. Знаеше много добре, че бе невинна, и бе пратил човек в Съсекс, за да може да докаже, както се надяваше, неоспоримо този факт.

— Дошъл е някой, когото познавате — каза той, като я въведе в една стая.

Там бяха двама: Дора Елтън и съпругът й. Одри заби нокти в дланите си и като по чудо запази самообладание.

— Познавате ли това момиче? — запита Дик.

— Не, никога не съм я виждала — отговори Дора с невинен израз. Мъжът й също потвърди това.

— Мисля, че е сестра ви — рече Дик.

Дора се засмя.

— Имам само една сестра и тя е в Австралия.

— Не знаехте ли, че майка ви и сестра ви живееха във Фонтуел?

— Майка ми никога не е живяла във Фонтуел — отвърна Дора спокойно. — Там живееха хора, на които съм помагала. Ако това е дъщерята на онази жена, то тя ми е напълно непозната.

Докато говореше, очите й бяха насочени почти умолително към Одри, която изведнъж проумя, че историята на Дора съвсем не бе невероятна. Омъжила се бе под театралния си псевдоним и бе действително възможно във Фонтуел да не познаят в нея дъщерята на госпожа Бедфорд, защото тя повече никога не се бе връщала там, а майка им принадлежеше към този тип затворени хора, които нямаха довереници.

— Това, което казва тази госпожа, е вярно — обяви Одри, без да се вълнува. — Аз не я познавам и тя не ме познава.

Дик Шенън отвори вратата и отвън Одри отново бе поета от надзирателката. След като си отиде, той се приближи към двамата Елтън.

— Не знам колко дълго ще твърди това — каза той. — Но ако продължава, ще отида в затвора. А сега искам да ви заявя нещо. Ако това дете бъде изпратено в затвора — ако не признаете, че се е пожертвала за вас, няма да видя мира нито ден, нито час, докато не ви тикна и двамата зад решетките.

— Изглежда, забравяте с кого говорите! — възмути се Дора със святкащи очи.

— Знам, че говоря на двама напълно безскрупулни, безсърдечни и бездушни хора — рече Дик. — Можете да си вървите!

* * *

Лейси Маршълт седеше в столовата си. Разгърнал бе пред себе си вестник и сравни една снимка с тази на някакъв фотограф от пресата: слизащо от колата момиче между полицай и надзирателка, а зад тях любопитни зяпачи.

Тонгър нахълта в стаята.

— Звъняхте ли, Лейси?

— Да, преди десет минути. И веднъж завинаги: забранявам да се обръщаш така към мен!