Читать «Перфектен убиец» онлайн - страница 2

— Процедурата е съвсем проста.

— Но той не знае кои сме.

— И какво от това?

— Ами ако и така си е щастлив? Ако го ядосаме? Ако убива хора, понеже го безпокоят?

— Ако беше в състояние да убива хора, нямаше да е тук — сряза го мъжът в бяло. — Светлина!

Стаята веднага се изпълни с бледа синя светлина.

— Не може ли да е по-светло? — попита мъжът в сиво.

— Не си е отварял очите от един век — отвърна спътникът му. — Стаята ще изчака, докато зениците му се адаптират, след което ще стане по-светло.

Той мина покрай поредица вградени в стената камери, като преглеждаше номерата им. Спря се.

— Камера 10 547.

Една от камерите бавно се подаде от стената в цялата си дължина от два метра и половина. Двамата мъже едва различиха формата на човешко тяло под полупрозрачната покривка.

— Джеферсън Найтхоук — каза замислено мъжът в сиво. — Самият Джеферсън Найтхоук. — Замълча за момент. — Не е това, което очаквах.

— Нима?

— Мислех, че от него ще стърчат всевъзможни жици и тръбички.

— Би било много примитивно — изсумтя мъжът в бяло. — Има три контролни устройства, вградени в тялото му. Това е напълно достатъчно.

— А как диша?

— В момента диша.

Мъжът в сиво се взря да различи някакво движение.

— Нищо не виждам.

— Диша толкова бавно, че само компютърът може да го отчита. Дълбокият сън максимално забавя метаболизма; но не го спира, иначе тук долу щяхме да имаме тридесет хиляди трупа.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го правя — каза мъжът в бяло. Той се приближи към камерата с тялото и постави ръката си върху скенер, докато отпечатъците му бъдат разпознати. От стената изненадващо се появи клавиатура, върху която той набра някакъв код.

— Колко време ще отнеме?

— За теб или мен, вероятно минутка. За хората, които държим тук долу, може би четири-пет минути.

— Защо толкова дълго?

— Преди всичко, защото ако не умираха, нямаше да са тук. Намират се в такова крехко състояние, че им е нужно повече време, за да реагират на външни влияния.

Мъжът в бяло вдигна очи от тялото.

— Не един човек е умирал от шока при събуждането.

— А той ще умре ли?

— Едва ли. Като се има предвид, че сърдечният му пулс е почти нормален.

— Добре.

— Все пак ако бях на твое място, щях да бъда нащрек, след като се събуди окончателно.

— Защо? Нали каза, че няма да умре и че е прекалено болен, за да представлява заплаха, дори и да има лоши намерения. Къде е проблемът?

— Виждал ли си някога човек в напреднал стадий на аплазия?

— Не — призна мъжът в сиво.

— Не са много привлекателни. Меко казано.

И двамата останаха безмълвни, докато тялото пред тях постепенно започна да придобива цвят. След две минути полупрозрачното покривало се плъзна в стената. Изпод него се разкри съсухрен мъж, чиято плът беше отвратително обезобразена от ужасна кожна болест. На места се виждаха части от оголени скули, лъскави и бели, през кожата на ръцете се подаваха ставите. Дори там, където кожата не беше засегната, като че ли имаше нещо ужасно, което пълзи по нея и я обезцветява.