Читать «Наследството» онлайн - страница 5

— Господин Ландри, това е смехотворно. Моля да пуснете ръката ми.

— Казах ви да ме наричате Кон. Според мен това е може би най-безопасното място за вас, докато изведат Грейнджър. Доколкото виждам, вие на всяка цена искахте да го последвате в бедата.

— Това какво ви интересува? — заяде се разярено тя.

Устните му за миг леко се извиха в ъгълчетата в странна и нищо не означаваща усмивка.

— Хубав въпрос.

Тя чакаше отговор и когато не го получи, продължи с аргументите си да бъде освободена.

— Вижте, ако сте полицейски агент под прикритие и съм ви попречила, съжалявам. Нямах намерение да се намесвам, в каквато и да е операция за прибиране на Грейнджър! Повярвайте ми, никой повече от мен не желае той да бъде в затвора!

Ландри поклати глава.

— Ще ми кажете ли защо?

— Струва ми се, че не е ваша работа. Не сте ми показали нито значка, нито някакъв документ. — Онър изведнъж стана предпазлива и отхвърли възможността да бъде принудена да дава обяснение. — Все още нямам представа кой сте в действителност, нали?

— Аз съм в същото положение. Вие също не сте се представили.

— Нямам и намерение. Изглежда, знаете вече твърде много за мен.

Онър усети известно задоволство от това, че имаше възможност поне нещо да му откаже. Константайн Ландри беше едва ли не заплашително самоуверен в себе си. Сурово изсечените черти на лицето му не носеха и следа от благост и сърдечност.

— Аз мисля — каза Ландри прекалено тихо, — че е време да ми кажете коя сте.

— В качеството си на длъжностно лице ли се интересувате? — попита тя с демонстративно предизвикателство, което беше само за кураж.

Проблясък на интуиция й подсказа, че представянето й на този човек щеше бъде незначителна постъпка, но със съдбоносни последици. Сякаш той искаше от нея някак да се обвърже, да признае това необичайно запознанство, да направи потенциално опасната първа стъпка. Странно, но Онър можеше да се закълне, че в този момент той знаеше коя е и само й се щеше да поддържа някаква илюзия за анонимност. После отхвърли неприятната мисъл. Нямаше как той да знае коя е.

— Просто питам. Точка. Не служебно.

Онър почувства как волята му сякаш на вълни я обгръщаше и разбра, че огромната им сила вече бе преодоляна. Спряха под навеса на дълга конюшня и тя изпитателно вдигна поглед към него. Изведнъж осъзна, че в края на краищата той щеше да получи отговора на въпроса си. Имаше усещането, че вече бе получавал отговори от други хора. Беше такъв тип човек. Нямаше смисъл да се съпротивлява на любезната повелителност в гласа му.

— Както вече казах, струва ми се, че знаете твърде много — отбеляза тихо тя. — Но за сведение, името ми е Онър Мейфийлд.

— Да. — Той отново пое ръката й и я поведе в конюшнята. От тази единствена дума лъхаше задоволство.