Читать «Остров Борнео» онлайн - страница 2

Англо-американецът с кафявия цвят на кожата — капитан Робърт Редууд — бе собственикът на кораба, който търгуваше по островите на индийския архипелаг. Ирландецът бе негов дърводелец, малаецът — кърмчия, а другите двама — просто моряци от екипажа. Момичето и момчето бяха негови деца. Останали без майка, те придружаваха баща си в безкрайните му плавания.

На връщане от Манила, столицата на един от Филипинските острови, корабът бе грабнат от страхотна буря н отвлечен далече в морето.

Екипажът се бе спасил благодарение на лодката. Но сега бе вече обречен на бавна агония, причинена от глада, жаждата и изтощението поради непоносимата горещина. Хората гаснеха един след друг и другарите им ги изхвърляха в студения гроб. Той ги поглъщаше жадно.

Бяха останали шестима, поточно шест почти скелета, страданията на които изглежда щяха да бъдат прекъснати на следния ден. Агонията най-сетне щеше да свърши.

Бе доста странно, че смъртта бе пощадила най-вече юношите. Как ли бяха успели да се съхранят с крехките си тела? Мнозина от умиращите се бяха питали как е възможно едно девойче, едно момче да издържат и на глада, и на жаждата повече от тях, мускулестите, закалените в битките с морето мъже!

Един от най-силните, разбира се, бе капитан Редууд. Своята издръжливост тон дължеше на здравия си организъм по рождение, но и на присъствието на скъпите му деца — любовта към тях, мъката по участта им бяха притъпили отчасти, физическите му страдания.

Същото чувство поддържаше и ирландеца, който хранеше братска обич към своя капитан. Не от този ден познаваше той капитан Редууд. Бяха направили заедно първото си пътешествие. Много и все увлекателни морски истории бяха сторили от тях истински сърдечни приятели, въпреки че единият бе началник, другият — подчинен.

Лишенията бяха сложили вече своя тежък отпечатък върху лицето на малаеца, както и върху лицата на останалите моряци. Бронзовият оттенък на кожата закриваше бледността до известна степен, но все пак у малаеца трептеше още живот, той бе подвижен, нервен, искаше да докаже на останалите, че ще победи, че нищо му няма, че може да гребе още, стига силата да имаше думата, стига силата да представляваше някакъв изход в безкрайността на бездушието, наречено водна повърхност.

Над тях — небето…

Под тях — бездната.

Океанът.

Една нищо и никаква дъска делеше нещастниците от прозирната вода, пълна с ужасни чудовища, движещи се, следващи ги като светкавици …

И нищо друго…

Нито земя. Нито кораб. Нито платно на сал… Нищо, което да може да им вдъхне надежда!

Около тях и над тях безразличието бе сияещ трепет, толкова по-светъл, колкото по-тъмни бяха ужасът и болката в гаснещите им души.

2. АКУЛАТА

Известно време нещастниците мълчаха, хвърляйки бързи, трескави погледи към трупа на дъното на лодката, погълнати от един-единствен въпрос: колко още ще продължи всичко това.