Читать «Остров Борнео» онлайн - страница 6

Двамата повтаряха поклоните си сутрин и вечер от оня ден, когато корабът им бе разбит от бурята.

Навярно тази нощ молитвата им бе по-ревностна, тъй като чувстваха, че краят наближава, че вървят бавно, но сигурно към смъртта.

През нощта стана нещо, което се случваше рядко из тези морски ширини: небето се затъмни от облаци. На добро ли бе, или на лошо? Никой не можеше да каже. Ако облаците се окажеха предвестници на буря, лодката щеше да бъде раздробена на парчета и потопена. Ако всичко се ограничеше до обикновен дъжд, облекчението им щеше да бъде значително, тъй като щяха да се запасят с вода. Каква радостна перспектива!

Но ето, че очакваният спасителен дъжд не падна.

Появи се слаба буря, която развълнува океана.

На следния ден корабокрушенците бяха все още между живите. Бе се появил първият благоприятен вятър, откакто бяха в лодката. Духаше в посоката, която искаха да държат.

— Всичко щеше да бъде по-различно, ако имахме платно! — каза капитанът.

— Платно ли? — каза Лало. — Та нали имаме мех за вода от навосъчено платно? Не можем ли да го приспособим за вятъра?

— Малаецът има право! — обади се Муртаг.

— Хайде, приятели, помогнете ми. Едното гребло ще послужи за мачта! Тази работа не е чак толкова трудна! — викна Лало.

— На твое разположение сме! — Ирландецът откачи от ремъка едното гребло, докато другарят му разгъваше меха и се мъчеше да оправи гънките.

Със сръчността на стар моряк Муртаг издигна бързо приготвената мачта и я върза за двете страни на лодката. Помогна и капитанът, когато трябваше да се привърже платното за мачтата.

За миг вятърът подкара лодката така, че тя започна да оставя подире си светла бразда.

Корабокрушенците нямаха компас и не знаеха на коя страна ги носи вятърът. Но жълтеникава лента се забелязвате все още там, дето бе залезът, и те разбираха, че плават на запад, към големия остров Борнео. Знаеха, че той е най-близката земя, и тъкмо към нея желаеха страстно да се отправят вече толкова дни. Набързо вдигнатото платно би могло, ако кажеше Бог, да ги отведе за една нощ много по-близо до дългоочакваната Земя, отколкото неколкодневното гребане с весла.

Нощта продължи цели дванадесет часа, тъй като на екватора, от който хората в лодката бяха отдалечени само на три градуса, денят и нощта са равни.

През цялото това време вятърът духаше точно в желаното направление, а здравото, навосъчено платно служеше отлично.

Всички се бяха развеселили и окуражили от бързината, с която напредваха към спасението.

Действително бяха изминали дълъг път, когато се показа зората. Нейните бледи сияния се бяха очертали едва-едва на хоризонта, когато до слуха им достигна звук, който предизвика у всички небивала радост.

Този звук отекна над мрачната повърхност на бездната и се отдели ясно от ромона на вълните и свиренето на вятъра.

Напомняше човешки глас, който вика за помощ.