Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 661

И двамата му слушатели се съгласяват.

— Защото, знаете ли — продължава мистър Тутс, — аз не съм променил чувствата си към мис Домби. Те са същите, каквито винаги са били. Сега за мен тя пак остава предишното светло видение, каквото беше и преди да се запозная с Уолтър. Когато аз и мисис Тутс започнахме да разговаряме за… накратко, за силна страст, нали разбирате, капитан Джилс…

— Да, да, момчето ми — казва капитанът, — за страстите, които си играят с всички нас… прелисти книгата и ще намериш това място.

— Така и ще направя, капитан Джилс… — съвсем сериозно казва мистър Тутс — когато за първи път засегнахме тази тема, аз обясних, разбирате ли, че съм, така да се каже, „попарено цвете“.

Капитанът е във възторг от сравнението и промърморва, че розата е най-хубавото цвете.

— Но бога ми — не спира мистър Тутс, — тя знаеше толкова за моите чувства, колкото и аз самият. Нямаше нищо ново, което да мога да й кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да застане между мен и безмълвната гробница, и го стори по такъв начин, че предизвика възхищението ми за цял живот. Тя знае, че към никого не изпитвам такова благоговение както към мис Домби. Знае, че няма нищо на света, което не бих сторил за мис Домби. Знае, че смятам мис Домби за най-красивата, най-милата и най-добрата от нежния пол. И знаете ли какво казва тя по този въпрос? Удивителен ум! „Скъпи мой, прав си. Аз също мисля така!“

— И аз — обажда се капитанът.

— Аз също — казва Сол Джилс.

— А колко наблюдателна е моята съпруга — подхваща отново мистър Тутс, след като няколко пъти е дръпнал от лулата, унесен в размисли, а лицето му е грейнало в задоволство. — Каква мъдрост притежава! Какви изказвания прави! Снощи например, както си седяхме и се наслаждавахме на семейното си щастие… дума, която, честно казано, много слабо изразява това, което чувствувам в присъствието на жена си… и тя каза колко забележително било сегашното положение на нашия приятел Уолтър. „Ето — казва моята жена, — той е избавен от необходимостта да скита по моретата след първото си дълго плаване с младата си съпруга…“, което, както знаете, беше принуден да направи, мистър Солс.

— Съвсем вярно — потвърждава старият майстор на корабни уреди и потрива ръце.

— „Ето — казва жена ми, — той е избавен от това, веднага е назначен от същата фирма на висок и отговорен пост в родината, отново показва, че го е заслужил, и се издига много бързо, обичан е от всички, подпомаган е от своя чичо в най-благоприятния за финансовото му състояние момент“… смятам, че това е така, нали мистър Солс? Моята жена винаги е права.

— Но да, да… някои от нашите загубени кораби, натоварени със злато, наистина се върнаха у дома — отговаря през смях старият Сол. — Малки корабчета, мистър Тутс, но ще свършат работа на моето момче.

— Точно така — казва мистър Тутс. — Моята жена никога не греши. „Ето — казва тази толкова необикновена жена, — той има такова положение, и по-нататък? И по-нататък?“ — пита мисис Тутс. Сега моля, капитан Джилс и мистър Солс, обърнете внимание на прозорливостта на моята жена. „И така, под грижите на мистър Домби се полагат основите, върху които едно… едно здание… точно тази дума употреби мисис Тутс — ликуващо обяснява мистър Тутс — постепенно се издига, за да се изравни, а може би и да надрасне това, което той някога оглавяваше и чието незначително начало той съвсем е забравил (една обща заблуда, но това не я прави по-малко вредна, каза мисис Тутс). И така — заключи жена ми — чрез дъщеря му в края на краищата ще се извиси една нова фирма «Домби и Син».“ Не каза „ще се издигне“, а „извиси“ и добави „триумфално“.