Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 192

Сега, като се замисля обаче, аз май също не съм идвала в Тауър. Така де, искам да кажа, че не съм го разглеждала. Но пък аз съм друг случай. Аз живея тук. Не съм длъжна да идвам. Нали така?

— Лара! Тук съм!

Ед вече се е наредил на опашката за билети. Облечен е в дънки и сива тениска. Небръснат е, което е доста любопитно. Мислех го за човек, който се облича елегантно дори и през почивните си дни. Когато се приближавам към него, той ме оглежда от горе до долу и по лицето му се разлива усмивка.

— Значи се случва да носиш и дрехи от двайсет и първи век, а?

— Понякога — ухилвам се и аз.

— Бях сигурен, че пак ще се появиш в рокля от двайсетте. Всъщност даже се снабдих с подходящия аксесоар, за да бъда в тон с теб! — Бръква в джоба си и изважда оттам малка правоъгълна кутийка от потъмняло сребро. Натиска лостчето й и вътре виждам колода карти за игра.

— Страхотно! — възкликвам силно впечатлена. — Откъде го изкопа това нещо?

— Залагах за него в ибей — обяснява той. — По принцип винаги нося тесте карти в мен. Това конкретно е от 1925 година — допълва и ми посочва миниатюрния надпис на дъното.

Не мога да не се почувствам поласкана, задето си е направил този труд.

— Прекрасна е! — възкликвам напълно искрено. В този момент идва нашият ред на касата. — Два билета за възрастни, моля. Моля те, не! — побързвам да спра Ед, който автоматично вади портфейла си. — Аз съм домакинята в този град!

Купувам билетите, както и един красив пътеводител, наречен „Историческият Лондон“, след което отвеждам Ед пред стените на величествения Тауър.

— И така, постройката, която виждаш пред себе си, е лондонският Тауър! — започвам тържествено с тона на компетентен екскурзовод. — Това е един от нашите най-важни и най-стари паметници на културата. Една от множеството ни забележителности. Истинско престъпление е да дойдеш до Лондон и да не се постараеш да се запознаеш с неговото удивително историческо наследство! — изтъквам и поглеждам свирепо кавалера си. — Това е невероятно тесногръдо, а освен това в Америка си нямате нищо подобно!

— Права си — кимва той с подобаващо виновно изражение. Оглежда кулата над нас и отбелязва: — Забележителна е!

— Нали? — възкликвам гордо.

В живота има моменти, когато най-хубавото нещо на света е да бъдеш англичанин. Един от най-емблематичните е разглеждането на великите замъци на древността.

— И кога по-точно е бил построен? — пита Ед.

— Ами… — Оглеждам се с надеждата да открия някакъв знак за годината на построяването. Би трябвало да има такъв, нали така? Не мога точно сега да надникна в пътеводителя, не и когато той ме гледа в очакване на отговора ми. — Било е през… — Обръщам се уж случайно настрани и промърморвам неразбрано: — ти век.

— Кой век?

— Датира от… — Прочиствам си гърлото. — Времето на Тюдорите… хммм… на Стюартите…

— Искаш да кажеш норманите, нали? — подсказва учтиво Ед.