Читать «Роня, дъщерята на разбойника» онлайн - страница 72

— Да, да — съгласи се Матис, — няма да ми е лесно, но идвай!

После избухна в смях.

— Знаете ли какво казва Пер Черепа? Тоя хапльо смята, че управникът и стражниците накрая ще победят, ако не се пазим. И затуй според него щяло да бъде най-умно, ако разбойниците на Матис и Бурка се обединят, да, какви ли не безумни измишльотини му хрумват на стария глупец!

Той изгледа състрадателно Бирк.

— Жалко, дето баща ти е такъв негодник, инак може би въпреки всичко щяхме да обмислим това!

— Ти си негодник! — отвърна Бирк приятелски и Матис се усмихна одобрително.

Бирк протегна ръка на Роня. Тук, под Вълчата прегръдка, беше мястото, където обикновено се сбогуваха.

— Пак ще се виждаме, разбойническа щерко! Всеки ден, да знаеш, сестричето ми!

Роня кимна.

— Всеки ден, Бирк Буркасон!

Когато Матис и Роня влязоха в каменната зала, се възцари пълна тишина. Никой не смееше да ликува, от много време насам радостните възгласи в Матисовия замък бяха забранени от главатаря. Единствен Пер Черепа от радост направи един неестествено висок за годините си скок, при който се чу леко пръцване. Но това не го смути.

— Когато хората се връщат у дома, трябва да има някакъв салют. За добре дошли — рече той.

И като чу това, Матис се разсмя гръмогласно и се смя толкова дълго, че разбойниците направо се просълзиха от щастие. Матис се смееше за първи път след онова злощастно утро при Дяволското гърло и разбойниците побързаха да прихнат и те в един глас с него. Всички се превиваха от смях, Роня също. Но ето че Ловис се прибра от кошарата и пак се възцари тишина. Никой не можеше да се смее, когато гледаше как една майка посреща своето изгубено дете, току-що завърнало се у дома. Разбойниците, каквито си бяха просто душни, отново се просълзиха.

— Ловис, ще ми приготвиш ли голямата каца да се изкъпя? — попита Роня.

Ловис кимна.

— Да, вече топля водата!

— Не се учудвам — отвърна Роня, — ти си майка, която се сеща за всичко. А по-мръсно дете не си виждала никога!

— Не, никога — съгласи се Ловис.

Роня лежеше в леглото си сита, чистичка и стоплена. След като хапна от хляба на Ловис и изпи едно канче мляко, майка й тъй я изтърка в кацата, че кожата й пламна. Сега лежеше в старото си легло и гледаше между завеските как огънят в огнището бавно гасне. Всичко си беше постарому. Ловис беше изпяла Вълчата песен за нея и за Матис. Беше време за сън. И Роня вече заспиваше, но мислите й не спираха да кръжат.

В Мечата пещера сега е доста студено, мислеше тя. А аз си лежа тук и ми е топличко чак до пръстите на краката. Не е ли странно, че толкова малко може да те направи щастлив! Сетне се замисли за Бирк, питаше се как ли я кара той там, в крепостта на Бурка. „Дано и той да се е стоплил чак до пръстите на краката — помисли тя и затвори очи. — Ще го попитам утре.“

В каменната зала беше тихо. Но изведнъж Матис нададе вик, изпълнен с мъка:

— Роня!

— Какво има? — промълви тя, вече полузаспала.