Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 179

Младият ловец скоро си обясни всичко. На север, на около два километра оттук, се издигаше отвесна каменна стена, огромен разсед в земната кора. Гласът на динозавъра се удряше в тая преграда и се връщаше отразен назад като ясно, отчетливо ехо, примамваше нататък гиганта, който търсеше другарката си. Без да разбира, без да преценява, поддало се на своята мъка, слисано пред кошмара на самотата, чудовището се мъкнеше подир това измамно ехо задъхано, напечено от слънцето, с изсушена от жарта кожа. Спираше, овалваше се в дълбоките локви на пресъхващото блато, освежаваше кожата и устата си, надигаше ужасната си паст и проточваше зловещия си вой. После, дочуло коварния отглас, с удвоени сили се изправяше и помъкваше гигантското си туловище.

Анри махна с ръка. Това не го интересуваше сега. Друг път може би. Някога би се върнал пак, за да хване това страшилище. Ще бъде сензация! Навярно струва цяло състояние. Не по-малко от чувал злато. Но сега не. Не беше подготвен за такъв лов. Предстоеше му друго — да отмъсти! После да се прибере със златото. И чак тогава — експедицията за динозавъра! Добре организирана експедиция! Това не е пантера, не е лъв, не е крокодил, та да го вмести в една здрава дървена клетка. За него е нужен стоманен сандък колкото къща… При това не се знае дали конгоанското правителство ще разреши да бъде уловено, дали няма да го вземе под защита.

Обърна се и тръгна отново по следите. Интересно! Защо Жозеф се връщаше към езерото? Не видя ли изригването? Дали не търсеше палатката, която бе напуснал набързо, за да вземе нещо от нея — най-вероятно оръжие, а не знаеше, че врящите вълни на езерото я бяха отвлекли.

Вървя час, час и половина. През това време преваля редовният дъжд, кратък, проливен. Мъховете, смачкани от стъпките на Жозеф Симон, се изправиха, позаличиха се и отпечатъците по меката почва. Но той продължи, мокър до кости, сред подгизналата гора. Между гигантските стволове задими прозрачна мъгла. Уханията на цветовете високо горе в листния покрив се усилиха. Замириса по-силно гнилата дървесина на повалените дървета.

Анри спря. Беше изгубил следата! Ами сега? Как сбърка? Уж опитен ловец, а не предвиди най-вероятното — дъжда!

Напреде му шуртеше, препречил пътя му, широк мътен поток, обрасъл с тръстика, хвощове и папрати. На брега лежаха натрупани сухи дънери. При неговото приближаване един след друг дънерите попълзяваха към водата.

Какво беше това крокодилско сборище?

Изглежда тук са се спасявали от гигантските динозаври проникналите до езерото крокодили. Поне тези, които са успявали да избягат. Може би тук се размножаваха, може би някои от тях отиваха в езерото, където загиваха, докато развъдникът им тук оставаше — един зловещ, вдъхващ трепет развъдник.

Отгоре, от нависналите над потока клони, се чу гласът на Жозеф:

— Слушай, момчето ми!

Анри вдигна пушката. Но преди да натисне спусъка, мулатът го предупреди:

— Ако ме удариш, девойката ще падне сред крокодилите!

Момъкът изруга гневно. Думите на мулата не бяха празна заплаха. Със запушена уста, вързана за ръцете, на два метра над водата висеше Люба. Краят на лианата, прехвърлен през един по-горен клон, се намираше в ръцете на Жозеф.