Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 178

Наумов не го доизслуша. Изтича към храстите, където видя за последен път дъщеря си.

— Люба! — извика той. — Люба!

Ватусът тръгна след него.

— Малката бяла жена не е там. Рудахигва я видя в безсъзнание и я изтегли настрана, по-далеч от битката.

— Заведи ме веднага при нея!

Великанът пристъпи няколко крачки встрани. Наумов видя, че куцаше тежко. Едва пристъпваше.

— Какво ти е на крака? — запита той.

Рудахигва отговори:

— Слонът стисна много силно. Нещо изпука. И заболя. Боли и сега.

Отмести лианите и прехапа устни.

— Няма я? Защо я няма? Къде е Малката бяла жена?

Той изкуцука напред пред вкаменения от ужас баща, коленичи и почна трескаво да разглежда омачканите мъхове. Взира се не повече от минута, която се стори вечност на нещастния баща, и рече:

— Малката бяла жена лежала тук. Не се събудила. Не станала сама. Дошъл човек и я отнесъл.

— Човек! — възкликна Наумов. — Кой?

— Рудахигва гледа. Следи на бял човек.

— Льоблан?

— Не! По-големи! Или Червенокосият, или полунегърът…

— Бандитите! — изкрещя потресен бащата. — Бързо! Подире им!

Черният гигант се подпря на копието си и тръгна напред по следата, като влачеше с мъка ранения си крак.

— Рудахигва иска бързо! — почна да се оправдава той. — Ама не може!

Наумов реши да тръгне сам, да догони дъщеря си и похитителя й. Но още при първите крачки изгуби следите. Ще не ще, трябваше да изчака ватуса, който четеше ясно, като нарисувана карта, леките невидими следи на беглеца.

Нямаше друг изход. А не можеше да иска повече от черния си другар. Посивял от болка, Рудахигва се движеше с последни сили, поддържан прав само от волята си и от чувството си за дълг.

26

Понесъл на гръб торбата със златото, Анри Льоблан следваше уверено дирята на мулата. Нямаше смисъл да бърза. Рано или късно щеше да го настигне. Защото беглецът нямаше оръжие. А без оръжие идва гладът. Гладният човек не може да бяга. Младият ловец беше не по-лош следотърсач от кой да е негър. Ненапразно целият му живот премина в джунглата и в саваната. Свикнал да открива следите на хитрите и предпазливи зверове, на пантери и лъвове, на питони и маймуни, за него, за неговата опитност отпечатъците на крака с обуща бяха ясни като шосе.

Отначало Жозеф е бягал назад, през гората, на стотина метра встрани от пътеката. После изведнъж свил косо надясно, проврял се с труд през бодливата завеса на окрайнината и излязъл на една мочурлива равнина, обрасла с острици и блатни храсти върху високи кокилести коренаци.

Анри се промуши пълзешком под шубраците, по същия път, по който бе минал мулатът, и погледна напред. Ясно, нямаше никаква възможност да се прекоси блатото. Врагът му бе опитал, но след като бе затънал в жилавата като размекнат асфалт тиня, се бе върнал назад.

Анри реши да тръгне обратно към джунглата, когато дочу рева на цератозавъра. Чудовището шляпаше тромаво върху патешките си лапи през тинята, клатушкаше се, спираше, отпускаше се уморено по корем, после отново се надигаше и изреваваше.

И чудо! След всеки негов рев от далечината долиташе отговор.