Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 149

Последните птичи ята отлитаха над джунглата. Отсреща на големия остров се гушеха между камъните обезумелите животни. Заразени от това мълчание, четиримата нещастници стояха безмълвни върху двата каменни отломъка сред езерото.

— Трябва да преплуваме до брега — каза Наумов на дъщеря си. — Имаш ли сила? Сега, след всичко изживяно…

Тя се изправи.

— Нямаме друг избор.

Внезапно като предупреждение през мъглата проехтя ревът на търсещия цератозавър. Проехтя тъй ясно, отчетливо, сякаш се намираше на десет крачки от скалата.

— Само това ни липсваше! — изруга Анри и сложи пръст върху устните си. — Мълчете! Той търси самката си. Мулатът я уби. Оттогава я вика. Побеснял е.

Наумов прибави шепнешком:

— Не мърдайте! Стойте съвсем неподвижни! Той е гущер. Гущерите не забелязват неподвижни предмети. Само геко прави изключение. Дано динозаврите не приличат на геко.

После посегна към пушката си, единственото оръжие сега. Но къде е тя? Огледа се. Няма я. Надзърна във водата. Мярна му се на дълбочина един-два метра. Все едно напълно загубена. Дори да я извадеше. Тя беше мокра. И тя, и патроните…

Тогава?

— Никакво движение! — повтори той, като се прилепи върху скалата.

Тогава Рудахигва се надигна. Големите му очи се бяха разширили още повече, окръглили се, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Бронзовото му лице бе посивяло. Устните се свиха в решителна, отчаяна гънка.

— Вече всички ще умрат!

Той пое дълбоко въздух, напълни мощния си гръден кош и изрева гръмогласно. Викът му наподоби рева на динозавъра, макар и не тъй мощен, макар и различен от него. После отново извика. Анри скочи отгоре му, увисна върху тялото му, мъничък и слаб в сравнение с гигантския си противник, опита да му запуши устата, удари го с юмрук под ухото, върху сънната артерия. Но не успя да го зашемети. Сякаш не усетил нищо, гигантът го отхвърли във водата. С две гребвания Анри достигна скалата и се изкатери при Люба и баща й. Не можа да каже нищо. Млъкнал беше отсреща и ватусът, занемял пред настъпващото страшилище. Защото за него това не беше само един гигантски гущер, някакъв непознат хищник. То беше Типу Тип, злият дух, мистичният враг на цялото му племе.

Динозавърът се подаде от мъглата, достигна подводните скали, стъпи върху тях, наближи. Изтощени от всичко преживяно досега, смазани физически и душевно, нещастниците сякаш не можеха повече да схванат целия ужас. Бяха затъпели от ужас.

Наумов пак извика:

— Не мърдайте!

Като чу този съвет, Рудахигва скочи и размаха ръце.

Цератозавърът го видя. Затътри се към него по ръбестите подводни камънаци. А за да го достигне, трябваше да прегази тримата бели, които се бяха прилепили върху първата скала. Отвори чудовищната си паст, в която лъснаха като ограда от бели колове зъбите му, и отново изрева. Изрева още по-нетърпеливо, с още по-яростна мъка и отчаяние. Къде беше другарката му? Защо не се обаждаше? А кой тогава викаше така? Не беше ли тя?

И сякаш ревът на това разтревожено чудовище разбуди другото чудовище в земните недра. Отново забуча подземната гръмотевица, като ту се усилваше, ту отслабваше, без да затихне напълно.