Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 148

Хората отстъпиха назад, по-далеч от зловещата рана на земята, която продължаваше да бълва облаци задушливи пари. Но спряха. Нова цепнатина отсече отстъплението им. Нарасна, удълбочи се, намножи се в безброй малки змийчета, които плъзнаха във всички посоки. Главната пукнатина се разклони, раздвои се, срещна се с първата, пресече я и се източи нагоре, към островния връх.

Четиримата се озоваха върху едно малко островче от двадесетина квадратни метра, което се люлееше, тресеше се, тръшкаше се лудо като див кон, решил да отхвърли от гърба си ездача. Те се сбраха в куп, легнали сред разлудуваната скала, едва удържащи се върху й. Преследвани и преследвач забравиха всичко друго пред ужаса, който ги обкръжаваше. Земята раззиваше все нови и нови черни уста, готови да ги погълнат.

После трусовете попрестанаха. Рудахигва се надигна грозен и решителен. В гъстата жълта мъгла неговата мощна фигура едва се различаваше.

— Никой да не се противи — изкрещя той, — Рудахигва е силен! Той ще ви изблъска в пропастта. За да умрете. Рудахигва ще скочи заедно с вас. За да умре и той. За наказание. Сам се наказва. Защото не можа да запази тая, която спаси живота на сина му. Защото не може да се бори със закона на своето племе. Защото е длъжен да изпълни волята на Извора на мъдростта.

Наумов прецени. Наистина и тримата заедно нямаха сила да устоят срещу тоя гигант. Щеше да изпълни фанатичната си закана. Щеше да ги погуби, щеше да погуби и себе си. Нямаше място за съмнение.

Тогава?

Той измъкна незабелязано пушката, сложи пръст на спусъка. Никога не бе стрелял по човек. Рудахигва беше прав за себе си. Примитивна, безразсъдна правота. Ето това е то — крайната необходимост. Не когато се отнася за твоя живот, а за живота на другите, за живота на детето ти.

Нов трус като замах на гигантска сабя разполови островчето, върху което се бяха закрепили. Ватусът и Анри се оказаха върху едната половина, Люба и баща й върху другата.

Щом успя да се задържи на крака, Рудахигва пристъпи към Анри. Сграбчи го и го понесе към края на скалата, където се блъскаха безредните вълни на разплисканото езеро.

Наумов извика:

— Остави го! Та той не е видял жълтия камък. Значи не трябва да умре.

Ватусът спря озадачен. Замисли се. Това беше вярно. Щом не го е видял… Но пък искаше да го види, искаше да го вземе. Затова беше дошъл… И все пак законът казва: Ако го види…

Той се отпусна. Дръпна се. Седна на другия край. Подпря глава с ръце. Замисли се. Никога по-рано не беше мислил така. Животът му доскоро течеше просто. Знаеше какво се прави при всеки случай. Доскоро, докато дойдоха тези бели. Дойдоха да объркат живота му.

Трусовете престанаха. Заглъхна и подземният тътен. Развълнуваното езеро се уталожи. Заглади се. Само задушливите пари все още се стелеха над повърхността му като жълта мъгла. Настана тишина. Но тишина не успокоителна, а друга — настръхнала в зло напрежение, дебнеща, заплашваща, както притихва лъв пред скок. Какви ли нови ужаси им готвеше титаничната стихия?