Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 11

В гласа му Люба прочете такава нежност, такава тъга по родината, че и нейните очи неволно овлажняха.

Родината! Сега там вилнее зимата, вали сняг. По заледените улици бързат премръзнали минувачи. Бързат към топлите стаи.

Върху стъблото на отсрещната дървовидна папрат се бе спрял гущер агама. Истински красавец. Жива скъпоценност. С червена глава, жълта гуша, син гръб, разделен на две с тънка бяла ивица, и червена опашка, той поклащаше глава, сякаш им кимаше приветливо за добре дошли.

— А това е жако — каза Наумов, сочейки с пръст един едър сив папагал с червена опашка.

Люба се усмихна:

— Познах го. Гениалният зубрач. Папагалът с феноменалната памет. Не папагал, а същински оратор.

Естественикът продължи мисълта й:

— В древния Рим говорещите папагали стрували по-скъпо от робите. За образованието на хората не се полагали толкова грижи, колкото за папагалите. Имало специални училища, в които приучвали тези пъстри зубрачи да говорят. И то се знае, първата дума, която трябвало научат, е била: „Цезар!“ Всеки папагал трябвало да слави своя император: „Цезар! Цезар! Цезар!“ А най-скъпото ястие, което се предлагало на патрицианските пиршества, естествено, било глави на папагали… Люба откъсна с мъка поглед от очарователната гледка, за да се спусне по тясната пътечка подир ранената окапи. Баща й я последва. И изведнъж се озоваха в някаква мрачна изба, влажна и студена. Безжизнена и заплашителна. Само голи стволове, гигантски дънери и замайваща плетеница от безлистни лиани. Животът изведнъж се бе вдигнал горе, високо, в листния покрив. Зад гъстата дървена драперия не се виждаше нищо. Нищо — дори на пет крачки напред. И зад тая безжизнена непрозрачност сякаш дебнеха страшни, неподозирани заплахи. Сред тънката настилка от гниещи листа на земята се подаваха гуглите на безброй гъби. Хиляди други гъби висяха по гигантските стъбла и по преплетените лиани, нависнали в невероятни стрехи, корнизи и къдрави буци.

Наумов пошепна:

— Гъбна пустиня! Тъй нарекъл тази страна Стенли, когато я прекосил за пръв път.

В плътната сянка на джунглата не можеха да виреят никакви растения. Долу беше царството на гнилостта и разложението. Животът бягаше нагоре, към светлината, опрян върху оголените стъбла. Кои бяха живи, кои мъртви, пронизани от убийствените нишки на прахановите гъби и от безкрайните ходове на дървесните термити, чиито кълбести гнезда висяха тук-там по клоните.

И задавящ дъх на мухъл.

Манзилала се втурна към близкия храст с пистолет в ръка. Мярна му се някаква сянка. Отмести бързо завесата на лианите. Нищо. И все пак. Той беше градски жител. Но въпреки това забеляза. На това място преди миг беше стоял някой. Стъпканият мъх се изправяше бавно.

— Връщайте се! — извика пилотът тревожно.

В този миг Люба отскочи назад с вик на уплаха. Насреща й се изправи една змийска глава, засъска заплашително, замята се яростно.

„Отровна!“ — помисли си Люба, като видя шарките й, и бавно отстъпи. Но змията продължи да я догонва, като не спираше да фучи настървено. Девойката замахна с кинокамерата. Това раздразни още повече влечугото.