Читать «Децата на капитан Грант» онлайн - страница 23

— В девет — отговори машинално Олбинет. Непознатият поиска да погледне часовника си, но това му отне доста време, защото го намери чак в деветия си джоб.

— Добре — каза той, — няма още осем часа. Но тогава, Олбинет, за да дочакам, дайте ми бисквити и чаша шери, защото умирам от глад.

Олбинет слушаше, без да разбира. Непознатият продължаваше да говори и с невероятна бързина минаваше от едно на друго.

— А капитанът? Капитанът още ли не е станал? — продължаваше непознатият. — А помощникът? Какво прави помощникът? И той ли спи още? За щастие времето е хубаво, вятърът попътен и корабът върви сам.

Тъкмо когато той говореше така, на стълбата за кърмовия дек се показа Джон Манглс.

— Ето капитана! — рече Олбинет.

— А! Колко съм щастлив! — извика непознатият. — Колко съм щастлив да се запозная с вас, капитан Бъртън!

Ако някой можеше да бъде стъписан от учудване, това беше сигурно Джон Манглс, и то не само че бяха го нарекли „капитан Бъртън“, но и защото видя този чужденец на кораба си. Другият продължи още по-настойчиво:

— Позволете да ви стисна ръката, капитане. Ако не го сторих онази вечер, то е, защото при отплаване не трябва да се безпокои никой. Но днес съм истински щастлив, че мога да се запозная с вас.

Джон Манглс с широко отворени очи гледаше ту Олбинет, ту непознатия.

— Сега, драги капитане — продължи непознатият, — вече се познаваме и можем да се чувствуваме като стари приятели. Да поговорим. Кажете ми, доволен ли сте от „Шотландия“?

— Какво разбирате под „Шотландия“? — каза най-сетне Джон Манглс.

— Ами „Шотландия“, на която пътуваме, един прекрасен кораб, който толкова много ми бе похвален не само заради добрата му конструкция, но и за нравствените качества на неговия комендант, смелия капитан Бъртън. Не сте ли роднина на великия африкански пътешественик, който носи същото име? Безстрашен човек. Ако е така, поздравявам ви:

— Господине — каза Джон Манглс, — аз не само не съм роднина на пътешественика Бъртън, но и не съм капитан Бъртън.

— А? — учуди се непознатият. — Тогава сигурно говоря с помощник-капитана на „Шотландия“, господин Бърднес.

— Бърднес? — отговори Джон Манглс, който започна да разбира в какво се състои работата. Но какъв беше този човек, луд или някакъв чудак? Той се готвеше окончателно да си изясни това, когато забеляза, че лорд Гленарван, съпругата му и мис Грант се изкачват на палубата. Чужденецът ги видя и се провикна.

— А, пътници, пътници! Прекрасно! Надявам се, господин Бърднес, че ще ме представите…

И пристъпвайки непринудено към тях, без да чака намесата на Джон Манглс, каза:

— Госпожо — на мис Грант, — госпожице — на леди Елена, — господине — обръщайки се към лорд Гленарван.

— Лорд Гленарван — каза Джон Манглс.

— Милорде — поде непознатият, — моля ви да ме извините, че се представям сам, но по море човек трябва да поотстъпи от светските правила. Надявам се, че ще се опознаем скоро и че в обществото на тия дами пътуването на борда на „Шотландия“ ще ни се стори късо и приятно.

Леди Елена и мис Грант не намериха думи за отговор. Те не разбираха какво търси този чужденец на палубата на „Дънкан“.