Читать «Децата на капитан Грант» онлайн - страница 21

— Напротив, милорд — отвърна младото момиче, — възхищавам се, и то като познавачка.

— О, наистина ли?

— Още като дете аз играех на бащините си кораби. Той би направил от мене моряк. Ако потрябва, и сега мога да намаля платно или да направя възел.

— Какво говорите, мис? — извика Джон Манглс.

— Ако е така — поде лорд Гленарван, — в лицето на капитан Джон вие ще спечелите един голям приятел, защото за него няма нищо в света, което може да се сравни с моряшката професия! Дори и за жените той не вижда друга професия! Вярно ли е, Джон?

— Напълно вярно, ваша светлост — отговори младият капитан, — но трябва да призная, че на мис Грант й прилича повече да бъде на палубата, отколкото да пристяга третото платно. Все пак аз съм поласкан от нейните думи.

— Особено когато се възхищава от „Дънкан“ — прибави Гленарван.

— Който напълно го заслужава — отвърна Джон.

— Вие толкова се гордеете с вашата яхта — каза леди Елена, — че ми се дощя да я разгледам от горе до долу и да видя как са настанени под палубата нашите верни моряци.

— Прекрасно! — отговори Джон. — Те са там като у дома си.

— И те наистина са у дома си, драга Елена — отговори лорд Гленарван. — Тази яхта е част от нашата стара Каледония. Тя е парче земя, откъснато от дъмбартънското графство, което плава по специално благоволение, така че изобщо не сме напускали нашата родина! „Дънкан“ е замъкът Малкъм, а океанът — езерото Ломънд.

— В такъв случай, драги Едуард, бъдете любезен и ни покажете вашия замък — отговори леди Елена.

— На вашите заповеди, госпожо — каза Гленарван, — но позволете да предупредя Олбинет.

Стюардът на яхтата беше прекрасен метр д’отел. Шотландец, който заслужаваше да бъде французин поради важността, която си придаваше. Впрочем той изпълняваше задълженията си усърдно и умно. На зова на господаря си той се яви веднага.

— Олбинет, преди закуска ще направим една малка обиколка — каза Гленарван, като че ли ставаше дума за разходка около Тарбет или езерото Катрин. — Надявам се, че като се върнем, ще намерим масата сложена.

Олбинет се поклони важно.

— Ще ни придружите ли, майоре? — запита леди Елена.

— Щом заповядвате — отговори Мак Набс.

— О! — каза лорд Гленарван. — Майорът е погълнат от своята пура, да не го откъсваме от това занимание. Защото, уверявам ви, мис Мери, той е страстен пушач. Непрекъснато пуши, дори и когато спи.

Майорът направи знак на съгласие и гостите на лорд Гленарван се запътиха към помещенията под палубата.

Мак Набс остана сам и говорейки по навик сам със себе си, без никога да си противоречи, се обкръжи с още по-гъсти облаци дим. Той стоеше неподвижно и гледаше пенестата диря зад яхтата. След няколко минути мълчаливо съзерцание се обърна и се намери лице с лице с един нов човек. Ако изобщо нещо можеше да учуди майора, той сигурно би се изненадал от тази среща, защото пътникът му беше съвсем непознат.

Висок, слаб и сух, на около четиридесет години, този човек приличаше на дълъг гвоздей с голяма глава. И наистина главата му беше широка и едра, с високо чело, дълъг нос, голяма уста и силно изпъкнала брадичка. Очите му се криеха зад огромни кръгли очила, а погледът му имаше оня неопределен израз, присъщ на никталопите¹⁹. Лицето му свидетелствуваше за ум и веселост. По него нямаше нито сянка от студенината на хора, които важничат и които по принцип никога не се смеят, като скриват нищожеството си под маската на сериозността. Напротив. Небрежността и добродушната безцеремонност на този непознат показваха ясно, че той знаеше да приема хората и нещата откъм добрата им страна. Макар че не беше проговорил, чувствуваше се, че е бъбрив и най-вече разсеян човек, който не вижда онова, което гледа, и не чува това, което слуша. Той беше с пътен панталон от кафяво кадифе и дреха от същия плат с множество джобове, натъпкани с бележници, тефтерчета, портмо-нета и безброй други дреболии, колкото пречещи, толкова и ненужни, да не говорим за далекогледната тръба, окачена през рамото му.