Читать «Късметът на ревящия стан» онлайн - страница 6
Франсис Брет Харт
— Това е, както си мисля, божествено — каза Симонс Лондончанина. То му напомняше Гринуич.
През дългите летни дни обикновено изнасяха Късмета в дерето, откъдето Ревящия стан попълваше златните си ресурси. Там той лежеше върху одеялото, постлано върху борови клони, а златотърсачите работеха в изкопите долу. Напоследък се правеха грубовати опити да се украсява това ложе с цветя и дъхави вейки и често някой му донасяше китка диви орлови нокти, азалии или пъстри цветове на тигрови лилии. Тези мъже изведнъж си дадоха сметка, че подобни дреболии, които толкова дълго бяха тъпкали нехайно с крака, криеха в себе си красота и някакъв смисъл. Люспица лъскава слюда, късче пъстър кварц, яркоцветно камъче от дъното на потока добиваха прелест за прояснилия се, станал по този начин по-сигурен поглед и неизменно се запазваха за „Късмета“. Да се не начуди човек колко съкровища предлагаше гората и планината, които „ставаха за Томи“. Заобиколен от играчки, каквито никое дете от страната на приказките не бе имало, трябва да се надяваме, че Томи беше доволен. Изглеждаше да е напълно щастлив, макар никакви зачатъци на сериозност, някаква унесеност в погледа на кръглите му сиви очи понякога и да тревожеха Дундьо. Беше винаги послушен и кротък, трябва да се отбележи обаче, че веднъж, като изпълзя от своя „корал“ — ограда от оплетени борови клони, която заобикаляше леглото му, — той се търколи надолу по брега, заби глава в меката пръст и най-невъзмутимо остана в това положение, вирнал пъпчивите си крачета във въздуха, не по-малко от цели пет минути. Вдигнаха го без да гъкне. Не се решавам да отбележа много други случай на схватливостта му, които, за съжаление, почиват само върху разказите на пристрастните му приятели. В някои от тях не липсва и отглас на суеверие.
— Качвам се аз ей-сега нагоре — разправяше един ден Кентък, задъхан от възбуда — и човек да не съм, ако не го видях да приказва с една сойка, дето беше кацнала на скута му. Ей тъй, едно отпуснато, по другарски, дето се казва, и си бъбрят като две хоругвимчета.
Така или иначе, дали се прехвърляше през боровите клонки, или лежеше мързеливо по гръб и примигваше под надвисналия листак, птичките му пееха, катеричките дърдореха и цветята цъфтяха. Природата беше негова бавачка и другар по игра. За него тя плъзваше между листата златни стрели слънчева светлина току до пръстчетата му и изпращаше да го навести блуждаещ зефир и да му донесе уханието на лаври и смола; на него дружелюбно и сънливо кимаха високите секвои, бръмчаха земните пчели, а враните грачеха приспивен акомпанимент.