Читать «Късметът на ревящия стан» онлайн - страница 5

Когато наближаваше да навърши един месец, стана ясно, че се налага да му се даде някакво име. Общо взето той беше известен като „Малкия“, „Момчето на Дундьо“, „Койотът“ (намек за гласовитостта му) и дори като „Проклетото хлапе“ — гальовния и грубоват израз на Кентък. Но тези названия звучаха някак неопределено и незадоволително и най-после бяха отхвърлени под влиянието на други съображения. Комарджиите и авантюристите са обикновено суеверни и един ден Оукхърст заяви, че бебето донесло „късмет“ на Ревящия стан. Напълно вярно беше, че напоследък им вървеше. „Късмета“ беше името, на което се установиха, като сложиха пред него за по-голямо удобство „Томи“. Нищо не се споменаваше за майката, а бащата беше неизвестен.

— По-добре ще е — каза философски настроеният Оукхърст — да започнем играта съвсем наново. Ще го наречем „Късмета“, та дано му потръгне.

Така определиха съответно деня на кръщавката. Как я разбираха тази церемония, читателят, който вече е добил известно впечатление за отчаяната нечестивост на Ревящия стан, може лесно да си представи. Церемониалмайстор беше някой си „Бостън“, всеизвестен зевзек, и тържеството като че обещаваше смях до припадане. Този изобретателен сатирик си игра два дена да приготви пародия на църковната служба с хапливи местни закачки. Хорът бе надлежно обучен и Санди Триптън бе избран за кръстник. Но след като шествието стигна с музика и знамена до горичката и детето бе сложено пред пародия на олтар, Дундьо излезе пред очакващата тълпа.

— Не е в моите обичаи да развалям веселбите, момчета — смело заговори този човечец, загледал открито лицата на заобиколилите го, — но ми се вижда, че тая работа не е съвсем честна. Доста подло е да разиграваме комедия с това детенце, дето не може да я разбере. А пък ако има тука нравствеността и общественото здравеопазване. „Томи“, който, както се смяташе, прекарваше цялото си съществуване в непрекъснати опити да заспи, не биваше да бъде тревожен от шум. Викането и кряскането, които бяха спечелили на стана злополучното му име, бяха забранени около хижата на Дундьо. Златотърсачите си приказваха шепнешком или пушеха със сериозната важност на индианци. Ругатните по негласно споразумение бяха изоставени в тези свещени предели и в целия стан вече не се употребяваха общоприетите възклицания като „Да му се не види и късметът!“ и „Ех, че проклет късмет!“, понеже бяха добили ново значение. Вокалната музика не беше забранена, тъй като се предполагаше, че притежава успокояващи и приспивни качества, а една песен, която пееше Джак Матроса, английски моряк от австралийските колонии на нейно величество, стана много популярна като приспивна. Това беше печален разказ за подвизите на седемдесет и четири топовната „Аретуза“, в полугласен минор, завършващ с проточен и замиращ припев „На борда на «Аретуза»“ в края на всеки куплет. Чудесна гледка беше да видиш Джак с Късмета на ръце да се поклаща от една страна на друга, сякаш от движението на кораба, и да пее монотонно тази моряшка песенчица. Дали поради това особено поклащане на Джак, или поради дължината на песента му — тя съдържаше деветдесет куплета и той най-съвестно ги изкарваше всичките до печалния им край, — но обикновено пеенето постигаше желания ефект. Докато той пееше златотърсачите се изтягаха под дърветата в мекия летен здрач, пушеха лулите си и слушаха прехласнати мелодичните звуци. Станът живееше с неясната представа, че това е някакво идилично щастие.