Читать «Френска целувка (Книга 1)» онлайн

Ерик Лустбадер

Френска целувка

Книга 1

На Сюзън, Лиона и Кейт — другите жени в моя живот

„Съществуват само две сили, които свързват хората — страхът и интересът.“

Наполеон Бонапарт

И нека с търпение изминем предстоящото нам поприще.

Послание към евреите, 12:1

Бележка на автора

Всички действащи лица в книгата „Френска целувка“ са измислени, с изключение на историческите личности. Всяка прилика с живи или починали лица е случайна.

Турет-сюр-Лу е обрисуван такъв, какъвто е в действителност, но църква „Св. Богородица от Бенва“ не съществува. Не съществува и църквата „Св. Троица“ в Ню Канаан.

Пролог

Пролет, в наши дни

Турет-сюр-Лу, Франция — Ню Канаан — Кънектикът

„На зазоряване привиденията изчезват.“ Тази мисъл се въртеше в главата на Тери Хей, докато прекосяваше площада на средновековното градче Турет-сюр-Лу.

Вятърът беше довял тежки облаци откъм Средиземно море и Тери бе шофирал своя нает опел по виещия се път от Ница под проливен дъжд, а преди да потегли от хотела, беше закусил с кафе и кроасани в ресторанта на покрива, загледан в индиговите силуети на планините на Прованс върху сивия фон на предизгревното небе.

Седнал над полупразната чаша кафе, той се питаше дали падението се дължи на познанието или на действието. Докато дояждаше последното парче кроасан реши, че причината е в действието. Нещата щяха да бъдат далеч по-различни, ако беше станат писател. Писателят поначало работи с измама. Но той създава само думи, така че измамата съществува единствено върху изписаната страница. Моралните ценности нямаха значение. Силата и слабостта на писателя са в това, че той може да създава, но не може да руши. Затова Тери беше избрал другия път — действието. Действието означаваше живот. Но и смърт.

След това първите лъчи бяха разпръснала здрача. Бе настъпило утрото — прашно, ветровито и сякаш изпълнено с някакво предзнаменование. Той бе кръстосвал красивите улици на Ница, които, сякаш в отговор на напрежението му, бяха смълчани и враждебни.

За да разсее скуката, докато караше към долината Лу, включи радиото. Изабел Аджани пееше на френски: „Моментът на истината е ярък като слънце в нощта. Дърветата светят като медни от жарта на очите ти, а времето насочва твоите ръце.“

Тери си представи черни маслини, плувнали в зехтин, и хрупкав селски хляб. Мисълта за това типично провансалско ядене го накара да усети глад, макар че едва минаваше десет, а Ница беше само на пет мили зад гърба му.

Слънцето все още не се показваше. Облаците не помръдваха, черни и тежки като театрален декор. Дъждът заваля внезапно, като плътна пелена. Изпаренията от гъстата ниска растителност, обграждаща древните каменни стени на Турет-сюр-Лу, ги скриваха от погледа, тъй че градчето, кацнало на виещия се хребет на планината, се стори на Тери като рог на грамадно чудовище от приказките, легнало на земята.

Гълъбите шумно се разпръсваха по пътя му, докато вървеше по калдъръмения площад. В лявата си ръка носеше куфарче от неръждаема стомана, приковано с верижка за китката му. Сред пъстрите групички от туристи, заровили носове в пътеводителите или сновящи около колите си, сред играещите наоколо деца изведнъж му се стори, че прекалено много бие на очи.