Читать «Луна и грош» онлайн - страница 131

— Те са тук сега — каза тя. — Мислех, че ще се радват да чуят това, което имате да ни разкажете за баща им. Спомняте си Робърт, нали? Щастлива съм да ви съобщя, че той е предложен за Военния кръст.

Тя отиде до вратата и ги повика. Влезе висок мъж в костюм с цвят каки и със свещеническа яка, хубав и с известна тежест, но гледаше тъй откровено и чисто, както си спомням, че гледаше и като дете. Следваше го сестра му. Тя трябва да бе на същата възраст, на която беше майка й, когато я видях за първи път, и много приличаше на нея. И тя създаваше впечатлението, че като малко момиченце е била по-хубава, отколкото всъщност бе.

— Предполагам, че няма да ги познаете — каза мисис Стрикланд с гордост и се усмихна. — Дъщеря ми сега е мисис Роналдсън. Нейният съпруг е майор от артилерията.

— Той е нещо като вечния войник — каза весело мисис Роналдсън, — затова е само майор.

Спомних си как много отдавна бях уверен, че тя ще се омъжи за офицер. Беше неизбежно. Тя имаше всички добродетели за офицерска съпруга. Любезна и приветлива, мисис Роналдсън вее пак не можеше да скрие дълбокото си вътрешно убеждение, че не е като другите. Робърт бе много оживен:

— Какъв късмет, че се оказах в Лондон при вашето завръщане — каза той. — Имам само три дни отпуск.

— Той едва чака да се върне — вметна майка му.

— Е, какво пък, ще си призная, че на фронта си живеем чудесно. Сприятелих се с отлични момчета. Това се казва живот… Войната, разбира се, е ужасно нещо и така нататък, но тя изважда на бял свят най-добрите качества на мъжа, в това няма съмнение.

Разказах им всичко, което бях научил за Чарлс Стрикланд на Таити. За Ата и момчето не сметнах за необходимо да спомена, но останалото предадох много точно. Като описах печалната смърт, млъкнах. Минута-две всички мълчахме. Робърт Стрикланд драсна клечка кибрит и си запали цигара.

— Бог забавя, ала не забравя — изрече той някак внушително.

Мисис Стрикланд и мисис Роналдсън набожно сведоха глави, което показваше, че според тях този цитат бе от Светото писание. Всъщност не бях убеден, че Робърт Стрикланд не храни същата илюзия. Не знам защо, внезапно си помислих за сина на Стрикланд и Ата. Бяха ми казали, че е весел, безгрижен юноша. И аз го видях във въображението си на шхуната, където работеше, облечен само в дочен комбинезон; привечер, когато корабът се плъзга леко под гальовния бриз и моряците се събират на горната палуба, а капитанът и помощникът му се излягат в шезлонги и запушват лулите си, представих си го как танцува, танцува лудо заедно с още едно момче под скърцащите звуци на концертината. Над него — звездите и синьото небе, а наоколо пустинята на Тихия океан.

Дойде ми наум един цитат от Библията, но си замълчах, защото зная, че за свещениците е кощунство, когато миряните навлязат в техните владения. Моят чичо Хенри, който двайсет и седем години бе викарий на Уитстейбъл, казваше в такива случаи, че дяволът винаги ще намери свещен цитат в своя полза. Той помнеше дните, когато само за един шилинг можеха да се купят тринайсет туземци от колониите.