Читать «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)» онлайн - страница 7

Аз видях зъболекарски кабинет.

Но такъв, в който човек няма да го е срам да инжектира ампула с цианкалий в зъба на самия Хайнрих Химлер. В атмосферата му имаше нещо неописуемо мрачно — сякаш тук дълги години се беше трудил някой от занаята на мъченията, а след това, за да дадат рационално обяснение на просмукалата се в стените аура на страданието, на мястото на дибата бяха сложили зъболекарски стол. Всъщност с такова излъчване често са пропити скъпите московски и особено петербургски недвижими имоти — но за късмет на брокерите тия, които се нанасят там, понякога са още по-страшни от ония, които преди време са се изнесли.

Няма нужда да казвам, че според мен зъболекарят и асистентът му си приличаха като две капки вода с убийците от филма.

Нахлузиха на носа ми гумена щипка с висящ от нея маркуч и аз се сгромолясах в смътното пространство на газовата анестезия, където отначало си припомняш велика тайна, за която всички хора са се уговорили да мълчат, а после също така неизбежно я забравяш, когато сеансът е към края си. Потънал в съзерцание, аз дори не забелязах как са ме преместили от подвижното кресло на зъболекарския стол.

Лекарите и за миг не се поколебаха какво трябва да направят. Бръкнаха ми в устата и захванаха брутално да пробиват горен шести зъб отляво. Крайчецът на съзнанието ми бодърстваше и аз си помислих, че може би целта на неотдавнашната кинопрожекция е била просто да ме подготви за тази процедура: пред лицето на мъчителната смърт някак си преставаш да се страхуваш от болка в зъба. Това беше много изтънчено и аз даже започнах да муча в опит да обясня на докторите, че съм разбрал замисъла им и съм във възторг от него, но единият от тях размаха заплашително пръст и аз млъкнах. Стори ми се, че след това анестезиологът рязко увеличи процента на азотния окис във вдишваната от мен смес.

Когато упойката ме отпусна, аз вече бях отново вързан за своето кресло количка. Внимателно опипах с език зъбите си. Горният шести беше променен. В него имаше голяма прясно сложена пломба, за която, честно казано, аз отдавна трябваше сам да се погрижа — преди на това място имаше дупка и тя вече започваше да ме наболява.

— След час ще можете да се храните — съобщи на пространството единият от лекарите.

Приближилата се зад мен жена завърза очите ми и подкара креслото ми навън.

Пак дълго пътешествахме из лабиринта от коридори, а след това се качихме нагоре — вече с по-съвременен и бърз асансьор, който изобщо не скърцаше. Вкараха ме в някаква стая и креслото спря.

Леки женски пръсти развързаха възлите на притискащия ме към креслото хамут и го свалиха. Помогнаха ми да стана и да облека собственото си сако, което познах по одраскалата ме по дланта значка на ревера (тя представляваше кръстосани американско и руско знаме — простима волност за учител по английски език).