Читать «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)» онлайн - страница 4

За ужаса на деветдесетте ще си замълча. Ще кажа само, че ме оскубаха неприлично много за руски паспорт — това беше явна несправедливост даже в ония бандитски времена. Вярно, в Москва научих английски съвсем сносно.

Един прекрасен ден в зората на новото хилядолетие аз видях в огледалото грозно оплешивяващ слаб мъж, който вече доста трудно можеше да се нарече „млад човек“.

Този очукан нископлатен субект живееше под наем в стара панелка до метростанция „Авиомоторная“ и преподаваше английски на помещаващите се до Павелецката гара курсове Intermediate Advanced2, на които ходеха кандидат-студенти от техникумите и размечтали се проститутки.

С мен работеха неколцина преподаватели, в които аз без особено усилие можех да позная себе си след десет, двайсет и трийсет години — и тази гледка беше толкова тъжна, че започвах да си мисля дали да не се преселя от живота някъде другаде.

Подходящ начин ми се струваше да заспя завинаги. Всъщност аз се мъчех да направя това всяка вечер, но понеже ме беше страх да гълтам хапчета или да си режа вените, всеки път се будех отново и с нищо не можех да го предотвратя.

Вечер четях френски екзистенциални романи от шейсетте години — наследих цял шкаф с такива от един капитан, командвал атомен ледоразбивач и потънал в моята бърлога в годините на приватизацията. От тези четива депресията ми за кратко се покриваше с благородна европейска патина — но ми стигаше и едно пътуване в препълнения трамвай и венецът на Божието творение отново се превръщаше в плешив еврейски лузър.

Отчаянието ми ставаше все по-безизходно — и в най-връхната му точка, когато аз съвсем сериозно бях готов да се нагълтам с истинска отрова или дори да се върна в Одеса, съдбата без каквото и да било предупреждение ме тласна в много рязък завой.

Една августовска неделя през 2002 година си вървях по „Новия Арбат“ в района на Дома на книгата. По улицата минаваха необичайно малко коли и въздухът беше пълен с онази най-нежна московска тъга по незабелязано отминалото лято, която едновременно ти къса сърцето и те примирява с живота. Беше ми почти хубаво.

Изведнъж вляво от мен изскърцаха спирачки и наблизо спря тантуреста черна кола със затъмнени стъкла — във филмите на такива коли се возят бляскавите специални агенти, на които световното правителство е възложило да рекламират ноутбуците Vaio. Задният прозорец едва се открехна и мракът зад него ме повика:

— Семьон!

Сърцето ми подскочи в гърдите.

Гласът на мрака ми беше непознат, но интонациите — а аз разбирам нещичко от интонации — бяха такива, сякаш той ме познава отдавна и добре, както приляга на един мрак. Съвсем ясно си спомням: в първата секунда ми се стори, че зад прозореца се спотайва някакъв забравен древен ужас — нещо, което и досега ни е страх да срещнем в тъмното, макар и вече от милиони години да го няма там.

Очевидно уплахата се беше изписала на лицето ми. Мракът доволно се засмя, стъклото се спусна по-ниско и аз видях човек, когото познах веднага.