Читать «Всичко на масата» онлайн - страница 149

— Вашингтон е голяма дупка, Бекър.

— Ами жените? Бракът? Децата?

— Глупости.

— Така ли? А ти какво искаш тогава?

— Да се скрия.

— Горкото копеле. Имаш нужда от още една бира.

— Добре.

Донесоха бирата.

Седяхме мълчаливо. Усещах, че Бекър се е отнесъл в мислите си, представя си как ще бъде морски пехотинец, ще стане писател, ще спи с жени. От него сигурно щеше да излезе добър писател. Гореше от ентусиазъм. Сигурно обичаше много неща: ястреба в полет, проклетия океан, пълнолунието, Балзак, мостовете, драматургията, наградата „Пулицър“, пианото, проклетата Библия.

В бара имаше малко радио. Вървеше една популярна песен. После песента изведнъж спря по средата. Водещият каза:

„Току-що получихме извънредно съобщение. Японците са бомбардирали Пърл Харбър. Повтарям: японците току-що са бомбардирали Пърл Харбър. Всички военнослужещи незабавно трябва да се явят в своите гарнизони!“

Спогледахме се. Почти не осъзнавахме какво сме чули.

— Е — каза тихо Бекър. — Това е.

— Довърши си бирата — рекох му аз.

Бекър отпи от бутилката.

— Божичко, ами ако някой тъп кучи син насочи картечница към мен и натисне спусъка?

— Има доста голяма вероятност — отбелязах.

— Ханк…

— Искаш ли да ме изпратиш до базата с автобуса?

— Не мога.

Барманът, четирийсет и пет годишен мъж с шкембе като диня и помътнели очи, дойде при нас и погледна Бекър:

— Е, моряко, май трябва да се връщаш в базата, а!

Това ме вбеси.

— Ей, дебелак, защо не го оставиш да си изпие бирата?

— Разбира се, разбира се… Слушай, моряче, не искаш ли едно питие за сметка на заведението? Не искаш ли едно голямо уиски?

— Не — отвърна Бекър. — Няма нужда, благодаря.

— Стига бе — казах му аз. — Пий, като те черпи. Той е решил, че отиваш на смърт, за да защитаваш неговия бар.

— Добре тогава — съгласи се Бекър. — Давай.

Барманът се обърна към него:

— Много е злобен твоят приятел…

— Дай му пиенето и млъквай — заявих му аз. Останалите клиенти бяха повели оживен разговор за Пърл Харбър. Преди това дори не се поглеждаха. Но сега се бяха мобилизирали. Племето беше в опасност.

Барманът донесе питието на Бекър. Беше двойно уиски. Той го изпи на един дъх.

— Никога не съм ти го казвал, но аз съм сирак — рече.

— Дявол да го вземе — казах аз.

— Няма ли да дойдеш поне до автогарата?

— Добре.

Станахме и тръгнахме към изхода.

Барманът триеше ръцете си в престилката. Беше я навил на топка и развълнувано я мачкаше в ръце.

— Успех, моряко! — изрева.

Бекър излезе. Аз се спрях на прага и се обърнах към бармана.

— Бил си в Първата световна, а?

— Да, да… — отвърна щастливо той.

Настигнах Бекър. Двамата почти на бегом отидохме до автогарата. Вече бяха започнали да пристигат всякакви военни в униформи. Всички изглеждаха развълнувани. Покрай нас изтича някакъв моряк и изврещя:

— ОТИВАМ ДА УБИЯ НЯКОЙ ЯПОНЕЦ!

Бекър се нареди на опашката. Един от войниците беше с приятелката си. Момичето говореше и плачеше едновременно, прегръщаше го и го целуваше. Горкият Бекър беше само с мен. Аз стоях отстрани и чаках. Опашката беше много дълга. Същият моряк, който се беше разврещял по-рано, дойде при мен: