Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 93

— Предполагам. Не знам.

— Проверихте ли го за отпечатъци от пръсти?

— Поисках да го направя, но доктор Стийд каза, че не било необходимо.

— Сигурен ли си поне, че именно с този пистолет е бил застрелян старият Джаксън?

— Балистична експертиза не е правена, ако това имаш предвид.

— Боже! Ето това се казва смокинов лист. Добре, Бил, скоро ще се видим. — И затворих.

След това се обадих в кантората на Бенболт. Телефона вдигна застаряващата дебела секретарка, която щом чу името ми, веднага си вирна носа.

— Мистър Бенболт излезе. — Гласът й звънтеше от щастие.

— Поискал е да му се обадя — казах аз търпеливо, като си припомних, че трябва да сме любезни с възрастните хора.

— Записала съм си. Иска да ви види днес следобед в три часа.

— Ще дойда — отговорих аз и затворих.

Извадих втория екземпляр от доклада за полковника, който бях предал на Гленда и го прегледах. След това описах телефонния си разговор с Бил Андерсън. След това се замислих. Все повече и повече парченца от мозайката заставаха по местата си. Изглежда Уедърспун беше решил да се оттегли от наркобизнеса. Знаел е, че старият Джаксън е имал събрани пари, отишъл е в къщата му и го е убил, само че някой друг вече се е бил погрижил за тях. Помислих още малко. Бях разговарял с всички хора, свързани пряко или косвено с Джони Джаксън, освен с един — Хърбърт Стобарт. Той можеше въобще да не е чувал за Джони, но нещо много силно ме караше да се занимая и с него. До срещата си с Бенболт нямах какво да правя, така че отидох при Гленда, предадох й доклада за разговора с Бил Андерсън и я помолих да го сложи в сейфа при останалото.

— Роман ли ще пишеш? — попита тя иронично.

— Това е добре идея — ухилих й се аз. — Не ми беше хрумнало досега, но е добра идея.

Качих се на колата и отидох до Кънтри клуба. Изкачих стъпалата и влязох във фоайето. Беше 11:10. Богатите и лентяите вече бяха на терасата — жените бърбореха помежду си, а мъжете ближеха първите си за деня питиета и разговаряха за коли, спорт, индекса Дау Джоунс и капиталите си.

Заварих Сами Джонсън, портиера, да сортира писма. Усмихна ми се любезно. Полковник Парнъл се сещаше и за него по Коледа и Деня на благодарността. Този човек научаваше светкавично всички новини и си струваше да имаш благоразположението му.

— Здрасти, Сами — поздравих го аз. — С всеки ден ставаш все по-млад.

— Ами да, мистър Уолъс — отговори той усмихнато, — така е. Сигурно защото с всеки следващ ден се чувствам по-млад.

— Тук ли е мистър Стобарт?

— Играе голф, мистър Уолъс.

Джонсън сложи на местата им още няколко писма и добави:

— Трябва вече да е достигнал седемнадесета дупка.

— Никога не съм го виждал — казах аз. — Как да го позная?

След голфа винаги сяда на долната тераса, мистър Уолъс. Дребен човек с бейзболна шапка на червено и бяло. Не можете да го объркате с друг.

— Благодаря ти, Сами.

— Мистър Уолъс, ако искате да говорите с него по работа, сега моментът не е подходящ. Води преговори с този, с когото играе, а мистър Стобарт е доста опърничав човек.

— Благодаря ти още веднъж, Сами.