Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 87

Паркирах под клоните на едни дървета, слязох от, колата и се приближих до портата. Оттам къщата се виждаше добре — двуетажна, вероятно с шест спални, всекидневна с големи прозорци, заемащи цялата фасада на първия етаж, и три гаража. В такава къща човек би могъл да покани на гости и сто души, без да го смачкат.

Входната врата — дъбова, с меден обков, беше осветена от два фенера. Прозорците на всекидневната светеха. В две от стаите на горния етаж също светеше. На асфалтовата алея беше паркиран светлокафяв ролс-ройс. Докато наблюдавах, на един от горните прозорци се появи силует — жена.

Зад себе си чух грубия глас на ченге:

— Какво мислиш, че правиш тук, а?

Ако някой ме беше опарил с нажежена ютия, може би нямаше да подскоча толкова високо. Обърнах се предпазливо назад. На бялата лунна светлина видях един едър набит човек с униформена шапка и блестящи на луната сребристи копчета. В ръката си държеше пистолет и стоеше само на един разкрач зад мен.

С облекчение познах униформата и човека. Беше Джей Уилбър от дежурния отдел за охрана, с който работехме доста често. Тяхна беше неблагодарната задача да патрулират по улиците, на които живееха богатите.

— Боже, Джей! — възкликнах аз. — За малко да ме накараш да снеса яйце!

Той се вгледа в мен, прибра пистолета и се ухили.

— Ти ли си? Какво става?

— Тъкмо щях да се изпикая пред къщата на Стобарт. Хубава е, а?

— Може да се каже. А защо се навърташ насам?

— Интересува ме мисис Стобарт. Искам да поговоря с нея.

— А защо?

Изгледах го продължително и с нетрепващ поглед.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тъй като всяка Коледа получаваше от полковника печена пуйка, а в Деня на благодарността — бутилка уиски, той се ухили още повече и каза:

— Всъщност не.

— Познаваш ли въпросната дама?

— Често я виждам. Много е надута и предпочитам да стоя настрана.

— Искам да говоря с нея, но без съпруга й да разбере. Дай идея как да стане.

— Всяка вечер като по часовник двамата излизат оттук заедно… Би трябвало да тръгнат след около половин час. Тя отива в Кънтри клуба, а мистър Стобарт отива да играе покер на друго място. По-голямата част от вечерта той печели или губи пари. След това отива да я вземе някъде около един и се прибират.

— Като че ли не се разбират много, а?

— Изглежда не си го виждал. Никой не може да се разбере с човек като Хърби Стобарт. По-голям кучи син от него едва ли може да има под слънцето.

— Още кой живее тук, Джей?

— Персоналът им е доста многоброен. Има един негър, който вози Хърби Стобарт… Нещо като боди-гард… Често идва и едно момиче, което взема колата на мисис Стобарт…

— Кое е това момиче?

— Не знам. Изглежда добро парче — черна коса, хубави цици. Предполагам, че са приятелки с мисис Стобарт.

— О’кей, Джей, благодаря ти.

Тъй като го познавах, аз извадих двадесет долара от портфейла, те смениха собственика си, стиснахме си ръцете и си отидох.