Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 106

— Точно така. Взех ги, защото онова копеле Уедърспун искаше да ги открадне.

— Нека караме под ред — казах аз. — Ти знаеше ли за търговията с наркотици и фабриката му?

— Знаех. Чух го от майка си.

— Знаеше ли, че баща ти, Уедърспун и Стобарт са работели заедно?

— Когато тези две отрепки се сдушиха, баща ми беше мъртъв. Да, така е — баща ми е бил пласьор на наркотици, но какво от това? Той е умрял, спасявайки живота на седемнадесет нещастници и затова е получил медал за храброст.

Не й казах, че Мич е влязъл в джунглата, за да спаси приходите си.

— Какво направи с парите, Джони?

Тя ме изгледа със святкащи очи.

— Какво мислиш, че направих с тях? Слушай, ченге, аз обичах дядо си! Единствено той се отнасяше с мен като с човек! Не броя Уоли и Кити, които направиха толкова много за мен, но дядо ми беше различен. Обичах да седя и да го слушам, когато ми разказваше разни неща. Какъв човек беше той! Карах го да ми разказва непрекъснато за алигатора, заради който е останал без крака. Да, наистина беше малко побъркан. Мразеше жените. Никога не ми каза защо. Обичаше да повтаря: „Джони, ние мъжете трябва да се поддържаме. На този свят жените причиняват повече беди от крокодилите.“ Беше луд на тема пари. Но не ги използваше за нищо. Трупаше ги в една дупка под леглото си. Казваше ми: „Когато умра, Джони, ще ги вземеш ти. На мен не ми трябват. На теб ще ти трябват. Ти си мой внук и ще ги вземеш, когато умра.“ Знаех, че няма да ми ги даде, ако научи, че съм жена. Можеше дори да ме изхвърли на улицата. Тогава, след смъртта на баща ми, при дядо дойде Стобарт. Бях в задната стаичка и чух какво му каза. — Тя погали мечето, без да ме погледне. — Каза, че е приятел на Мич и че са работили заедно. Мич му казал, че ако нещо се случи с него, неговият дял трябва да получи баща му, Фред. Ако и той умре, тогава Джони трябвало да получи парите. Дядо каза, че не желае нищо, но Стобарт настоя. „Мич и аз бяхме приятели. Сделката си е сделка. Може би ти не искаш пари, но детето ще има нужда от тях.“ Така че всеки месец получавахме по едно писмо в продължение на шест години. Дядо не знаеше, че съм подслушвала. Той дори не отваряше пликовете. Слагаше ги направо в дупката под леглото.

— Колко пари имаше там, Джони?

— Бяха твърде много, за да ги преброя. Отказах се, когато стигнах до петстотин хиляди.

— И сега всичките тези пари са у теб?

Тя ме изгледа.

— Не. Те не бяха мои. Сложих ги в една кутия и ги изпратих на ветераните в Ню Йорк като анонимно дарение. Така искаше дядо и аз го направих.

Погледнах я с възхищение.

— Но ти можеше да ги запазиш за себе си!

Очите й проблеснаха.

— За каква ме вземаш? За долнопробна крадла?

— Извинявай, мисля, че си чудесно момиче.

— Не ми пробутвай тези боклуци. Дядо беше всичко за мен. Той искаше парите да получи внука му, а ако няма внук, да отидат във фонда на ветераните. Аз не бях негов внук, а внучка. Ти не би ли постъпил като мен?

Бих ли, наистина?

— Надявам се, че бих го направил, Джони. Искрено се надявам.