Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 52

— Китайците във Виетнам бяха потискани. Животът им беше тежък. Но французите обещаха да ни пазят от комунистите. Само че не успяха. Когато през 1954 година Виетнам бе разделен, аз още бях малко момче. Отново избягахме — този път в Южен Виетнам — и пак загубихме всичко.

— Разбирам.

— Едва ли. Но скоро ще започнете да схващате. След година започна гражданската война. През 1959 година малката ми сестра беше убита на улицата в снайперистка престрелка. Три години по-късно, седмица след като Джон Кенеди обеща, че Съединените щати ще гарантират свободата ни, баща ми бе убит от бомба на терористи, поставена в сайгонски автобус.

Лий затвори очи и скръсти ръце. Имаше такъв вид, сякаш по-скоро размишляваше, отколкото си спомняше.

Спенсър чакаше.

— В края на април 1975 година, когато Сайгон падна, аз бях трийсетгодишен. Имах четири деца и съпруга. Мей. Майка ми още беше жива. Както и един от тримата ми братя, и две от децата му. Общо десет човека от семейството. След шест месеца на терор починаха майка ми, брат ми, една от племенниците ми и един от синовете ми. Не можах да ги спася. Останалите шестима… се присъединихме към група от други трийсет и двама и се опитахме да избягаме по море.

— Лодкари — с уважение отбеляза Спенсър, който знаеше какво е да си скъсал с миналото си, да бягаш, да се страхуваш и всеки ден да се бориш да оцелееш.

Без да отваря очи, Лий продължи да разказва спокойно, сякаш подробно описваше разходка сред природата. — Времето се развали и пирати се опитаха да превземат кораба ни. Виетконгци. Щяха да убият мъжете, да изнасилят и да убият жените и да откраднат оскъдните ни вещи. Осемнайсет от нас загинаха в опит да отблъснат атаката им. Единият беше моят син. Десетгодишен. Застреляха го. Не можах да направя нищо. Другите се спасихме, защото внезапно времето се влоши толкова много, че пиратският кораб се оттегли, за да не се разбие. Бурята ни раздели. Високите вълни блъснаха в морето още двама от нас. Останахме осемнайсет. Времето се оправи, но корабът ни беше повреден. Моторът не работеше. Нямахме платна, нито радиопредавател. Намирахме се насред Южнокитайско море.

Спенсър вече не беше в състояние да гледа невъзмутимия мъж, но и не можеше да откъсне поглед от него.

— Настана жестока жега, която продължи шест дни. Нямаше вода за пиене. Храната беше малко. Една жена и четири деца умряха, преди да прекосим граничните води и да ни спаси американски военен кораб. Едно от децата, което почина от жажда, беше дъщеря ми. Не можах да я спася. Вече не бях в състояние да спася никого. От семейството ми останаха четирима — съпругата ми, единствената ми оцеляла дъщеря и една от племенниците ми. И аз.

— Съжалявам — каза Спенсър, но думата беше толкова неуместна, че изпита желание да не я бе произнасял.

Луис Лий отвори очи.

— Преди повече от двайсет години от онзи разпадащ се кораб бяха спасени още девет човека. Както сторих и аз, те също приеха американски малки имена и днес сме партньори в ресторанта. Имаме и друг бизнес. Смятам ги за членове на семейството ми. Ние сме отделен народ тук, господин Грант. Смятам се за американец, защото вярвам в американските идеали. Обичам тази страна и народа й. Но не обичам правителството й. Не мога да обичам нещо, на което не вярвам. Не вярвам и на никое друго правителство в света. Това безпокои ли ви?