Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 5
Дийн Кунц
— Никой не знае — отговори Спенсър, прокара пръсти по белега си и мина покрай затворената галерия и съсипания мъж.
—
Спенсър спря пред бара. Дали не правеше ужасна грешка? Той се поколеба, сложил ръка на дръжката на червената врата. Скитникът отново проговори от сенките. На фона на ситния ръмеж, в предупреждението му се долови обсебеността на прекъсван от атмосферни смущения глас по радио, говорещ от далечна станция в някой край на света.
—
Спенсър отвори червената врата и влезе.
Беше сряда и на гишето за резервации нямаше никой. Може би дори в петък и в събота нямаше посрещач. Заведението не беше много посещавано.
Топлият въздух беше застоял, задушен и осеян със сини струйки цигарен дим. В отсрещния ляв ъгъл пианистът, седнал в светлината на прожектора, без настроение свиреше интерпретация на „Мандарина“.
Украсено в черно, сиво и лъскава стомана, с огледала на стените, които хвърляха преплитащи се кръгове мъглява сапфиреносиня светлина на тавана, заведението сякаш бе възвърнато от една изчезнала епоха, където бе имало стил. Сега тапицерията беше протрита, а огледалата — напукани. Стоманата бе потъмняла от наслоения цигарен дим.
Повечето маси бяха свободни. До пианото седяха две възрастни двойки.
Спенсър се приближи до бара, който се намираше вдясно, и се настани на високото столче в края, колкото е възможно по-далеч от музиканта.
Барманът беше плешив и имаше бледо лице и воднисти очи. Заучената му учтивост и престорена усмивка не можеха да скрият досадата. Работеше с продуктивността и безпристрастието на робот и обезкуражаваше разговорите, като отбягваше да гледа хората в очите.
До бара седяха двама мъже на около петдесет години. Бяха сами и се мръщеха на питиетата си. Горните копчета на ризите им бяха разкопчани, а вратовръзките — кривнати на една страна. Изглеждаха озадачени и навъсени, сякаш бяха служители на рекламна агенция, уволнени преди десет години, но още ставаха рано и се издокарваха, защото не знаеха какво друго да правят. Може би бяха дошли в „Червената врата“, защото след работа се бяха отбивали там в дните, когато още хранеха някаква надежда.
Единствената сервитьорка, която обслужваше масите, беше поразително красива, наполовина виетнамка, наполовина чернокожа. Носеше същите дрехи, с които тя — и Валери — бяха облечени предишната вечер — черни обувки с високи токчета, къса черна пола и черна блуза с къси ръкави. Валери я бе нарекла Роузи.
След петнайсет минути Спенсър спря Роузи и попита:
— Валери на работа ли е тази вечер?
— Би трябвало да бъде.
Той се успокои. Валери не бе излъгала. Спенсър мислеше, че ще го подведе, като деликатен начин да се отърве от него.
— Притеснявам се за нея — добави Роузи.
— Защо?
— Ами, смяната й започна преди час. — Погледът й непрекъснато се стрелкаше към белега му. — Не се е обаждала.
