Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 46

— Нещо друго?

Мелиса извади от папката още една снимка.

— Това е той. В анфас.

Рой погледна втората фотография и се изненада.

— Не знаех, че имате такава снимка.

— Нямахме — каза Мелиса и с видима гордост се вторачи в изображението. — Това не е същинска фотография, а проекция на вероятния образ, основаваща се на компютърния анализ на структурата на костите и на отлагането на тлъстини на частичния профил.

— Компютърът може да прави това?

— Нововъведение в програмата.

— Надеждно ли е?

— Като се има предвид перспективата, с която трябваше да работи компютърът в този случай, вероятността това лице да съответства на истинското, е деветдесет и четири процента.

— Мисля, че това е по-хубаво от портрет по описание, нарисуван от полицейски художник.

— Много по-хубаво. Нещо не е ли наред? — след миг мълчание попита тя.

Рой осъзна, че Мелиса го гледа, а той се е вторачил в устата й.

— Ами… — Рой погледна портрета на загадъчния мъж. — Питах се… Каква е тази линия на дясната страна на лицето?

— Белег.

— Наистина ли? Сигурна ли си? От ухото до върха на брадичката?

— Голям белег — отговори тя и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Цикатриксиален. Предимно гладка тъкан, тук-там набръчкана по краищата.

Рой отново погледна първата снимка и видя, че там се вижда част от белега, макар отначало да го бе помислил за нещо друго.

— Стори ми се, че е ивица светлина между сенките. Лъч от улична лампа.

— Не.

— Не е ли възможно да е светлина?

— Не. Белег е — категорично заяви Мелиса и извади книжна кърпичка от отвореното чекмедже.

— Страхотно. Лесно ще го идентифицираме. Този тип, изглежда, е изкарал специална подготовка — или военна, или паравоенна. И с този белег… Обзалагам се, че го е получил по време на изпълнение на служебния дълг. Бил е тежко ранен. Може би толкова тежко, че са го освободили от длъжност или е бил пенсиониран по инвалидност — психическа или физическа.

— Полицията и военните организации не унищожават архивите си.

— Точно така. Ще го хванем за седемдесет и два часа. По дяволите, по-скоро за четирийсет и осем. Благодаря, Мелиса.

Тя бършеше устните си с кърпичката. Не я интересуваше дали размазва червилото си, защото не боядисваше устните си. Пък и не беше необходимо. Червилото нямаше да я направи по-красива.

Рой остана очарован от начина, по който сочните й, Меки устни нежно се притиснаха до меката кърпичка.

Осъзна, че се е вторачил в нея, а тя отново забелязва този факт. Той отмести поглед към очите й.

Мелиса леко се изчерви, извърна глава и хвърли кърпичката в кошчето за отпадъци.

— Може ли да взема това копие? — попита Рой и посочи компютърния портрет.

Тя извади кафяв плик, даде му го и каза:

— Сложих тук пет разпечатки и две дискети с портрета.

— Благодаря, Мелиса.

— Моля.

Страните й още бяха румени и Рой усети, че за пръв път, откакто я познава, е проникнал отвъд хладната й, делова фасада и се е докоснал до душата й — истинската й изящна и чувствена същност, която Мелиса обикновено се стремеше да прикрива. Той се запита дали да не й предложи среща.