Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 329

— Трябва да ви кажа, че сме уплашени до смърт от всичко това — нервно започна Боб Падракян.

— Сега сте в безопасност — успокои го Фил и се обърна, за да се усмихне окуражително на тримата бегълци.

— Никой не ни преследва, освен ако не ни наблюдават отгоре — каза Рон, макар че семейство Падракян може би не знаеха какво има предвид. — А това е малко вероятно.

— Искам да кажа — продължи Боб, — че ние дори не знаем кои сте, по дяволите.

— Ние сме ваши приятели — увери го Фил. — Всъщност, ако нещата се уредят така, както стана с мен, Рон и семейството му, ние ще бъдем най-добрите приятели, които сте имали.

— Повече от приятели — добави Рон. — Семейство.

Боб и Джийн изглеждаха недоверчиви и уплашени. Марк бе твърде малък, за да се притеснява.

— Не се тревожете — рече Фил. — Скоро всичко ще ви бъде обяснено.

Те спряха пред огромен търговски център и влязоха вътре. Минаха покрай десетки магазини. Тръгнаха по едно от не толкова оживените крила, стигнаха до врата, на която бяха нарисувани международните символи за тоалетна и телефони и се озоваха в дълъг коридор. Стълбището в дъното ги отведе надолу, до едно от големите товарни помещения на търговския център, където приемаха идващите стоки.

Две от четирите врати за камиони бяха отворени и вътре имаше превозни средства с доставки. Трима униформени служители от магазина за сирене, сушено месо и деликатеси бързо разтоварваха камион на четвърта платформа. Слагаха кашоните на ръчни колички, караха ги до товарния асансьор и не проявяваха интерес към Фил, Рон и семейство Падракян. На много от кашоните имаше надписи „Нетрайни стоки, да се държат в хладилник“.

Шофьорът на камиона на първа платформа се появи от тъмното товарно помещение. Те се приближиха и той скочи на пода. Петимата се качиха в задната част на камиона. Шофьорът затвори вратата зад тях и след минута потегли.

Товарното отделение беше празно с изключение на купчината дунапренени подплати за мебели. Петимата седнаха върху тях. Не можеха да разговарят заради бръмченето на двигателя и тракането на металните прегради около тях.

След двайсет минути камионът спря. Моторът угасна. През предното стъкло блесна слънчева светлина. В небето се стрелкаха бели чайки. Фил долови миризмата на морска сол във въздуха.

— Сега малко ще вървим — каза той.

Къмпингът беше на около четиристотин метра от мястото, където слязоха от камиона. Боядисаната в жълто-кафяво каравана беше грамадна, но само една от множеството с такива размери, паркирани между палмите.

Дърветата лениво се поклащаха от влажния крайбрежен бриз. На стотина метра, досами разбиващите се вълни, два пеликана сковано крачеха напред-назад, сякаш изпълняваха древен египетски танц.

Ели беше една от тримата, които работеха с компютрите в хола на караваната. Тя стана и се усмихна, а Фил я прегърна и целуна, сетне нежно погали корема й и каза:

— Рон има нови обувки.