Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 25

— Уверявам те, че смъртта му няма нищо общо с мен. — Твърдението не беше напълно вярно. Той почти усети отровната жлъч, която запушваше гърлото му, докато чакаше в пролома със своя „Уебли“, а потта пареше на очите. — За бога, та той ми беше почти като брат.

Имаше още много какво да разкаже, но само щеше да влоши нещата. Погледна през рамо, после отново впери очи в Марина.

— Дойдох да те предупредя. — Знаеше, че вече го бе казал. — Помниш ли бележника?

Тя вдигна очи, заварена неподготвена.

— Какво?

— Тефтерчето на археолога, което ти дадох, за да го скриеш. Помниш ли?

Внезапен порив на вятъра свали кърпата от главата й и я отнесе. Тъканта се понесе из градината и се заплете в дървото до оградата. Дългата коса на Марина се плъзна на вълни по гърба й, дива и непокорна.

— Не помня.

— Помниш. Два дни след нашествието го донесох тук — археологът ме помоли. Ти се разстрои, защото го бяха убили.

— Пембертън беше добър човек — тихо каза Марина. — Добър англичанин. — Вторачи се в Грант за още един миг. Сълза заблестя в ъгълчето на окото й. Нямаше да капне, но и тя нямаше да я избърше.

Грант просто стоеше и чакаше.

Тя най-сетне взе решение.

— Влез вътре.

Къщата беше точно каквато я помнеше: кухня, спалня и всекидневна. И трите помещения бяха обикновени, но безупречно спретнати. Един обгорял пън тлееше в каменното огнище, а букетчета сушени диви цветя и лавандула бяха подредени във вази по первазите на прозорците. По стените висяха фотографии: мъж с широкопола шапка, яхнал магаре, явно полагайки усилия да удържи животното неподвижно пред фотоапарата, две млади жени, които се смеят на брега на река, млад мъж във войнишка униформа. На зърнестата снимка лицето му беше изтощено, докато се опитваше да изглежда смел. Грант не я погледна.

Марина изчезна в кухнята и се върна след малко с две малки кафени чашки и две чаши вода. Грант забеляза, че беше сресала и косата си. Тя остави напитките на дантелената покривка и седна срещу него. Грант отпи внимателно от кафето си и направи гримаса. Беше гъсто като катран.

— Забрави ли вкуса на гръцкото кафе?

— Просто проверявам за стрихнин.

Марина се засмя неволно.

— Обещавам ти, когато те убивам, да го направя с моите собствени ръце.

— Чудесно. — Грант допря чашката до устните си и я изпразни на една глътка. Загледа се как Марина пиеше нейното.

Сега трябва да беше на двайсет и седем, помисли си. По-слаба, отколкото в деня, когато влезе, накуцвайки, в къщата й, ала със същата непредсказуема дива красота. Тогава тя и нейният брат си спечелиха имена сред гръцката съпротива. В месеците, които последваха, снабдявани от Грант, те се превърнаха в един от мъчителните тръни в германската пета. Нещо повече, Грант и Марина станаха любовници. Връзката беше тайна, криеха я и от германците, и от гърците: откраднати кратки мигове в овчарски колиби или зад полуразрушени каменни стени. Обикновено по време на дневната горещина преди нощните акции. Грант още си спомняше вкуса на потта по нейната шия, шумоленето на миртата и зокума, нейните стенания и как той се опитваше да ги заглуши с целувки. Бяха груби, жестоки времена, но това само беше направило секса по-нужен и жизненоважен. Докато всичко не свърши през онзи парещо горещ и ясен априлски ден в един пролом в Лефка Ори, Бялата планина, сред миризмата на розмарин и барут.