Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 197

— Не! — Белциг, който беше най-близо, пусна шлема и изтича през вратата.

Грант чу тропота на стъпки нагоре по стъпалата, след това гневни крясъци и накрая изстрел.

— Пазете се!

Грант се хвърли към стената на помещението секунда преди експлозията. Отвън басов трясък разтърси купола на храма. После взривната вълна се търкулна надолу по стъпалата и нахлу през пасажа в помещението подобно на прилив. Бронзовата врата беше изкъртена от пантите си и полетя през помещението. Фенерът падна и угасна. Тъмнина погълна всичко. Голям облак прах и отломки нахлу през вратата и започна да се кълби, докато не изпълни помещението чак до купола. Джексън, който стоеше пред вратата, беше понесен от ударната вълна и запратен в задната част сред облак каменни отломки. Камъните валяха като дъжд. Грант покри главата си с ръце, а Марина се мушна под щита. Само Рийд — на сигурно място в страничното помещение — остана незасегнат.

Грант не чу как шумът постепенно утихна, защото ушите му още звъняха от трясъка, но разбра, че най-страшното е минало, когато подът престана да се люлее. Надникна през пръстите си, после надигна глава. Прах и дим все още задушаваха всички вътре, но поне камъните бяха престанали да падат като едри капки дъжд.

Изправи се и залитна към Марина, като внимаваше да не си изкълчи глезените, докато стъпваше по отломките, разпръснати по пода. До входа започна да се образува локва.

— Добре ли си?

Тя не можа да го чуе, а и той самият не се чу, но разбра. Кимна, но после се пипна по крака и изстена.

— Трябва да се махнем оттук! — Грант намери автомата на мястото, където Марина го беше изпуснала. Цевта му беше извита като кламер. Той го ритна настрана и хукна към входа, прецапвайки плитката локва, образувала се там. Доказателство за уменията на древните строители беше, че огромната рамка на вратата беше останала непокътната. Само трегерът сигурно тежеше стотици тонове.

Грант надникна иззад ъгъла и премигна. Горната част на стълбата беше взривена на парчета: вече нямаше тунел, а дълбок окоп, открит за небето. Покривът се беше срутил и сега огромните късове скала бяха единствената стълба към горния свят. Вода се стичаше през ръба и падаше надолу, нов поток се виеше между натрошените скали и отломки и се вливаше в храма. Предположи, че някъде под камънака трябва да лежи Белциг.

Почака малко, нащрек за движение. Не видя нищо, но и не можеше да се види кой знае колко. Кълбящи се облаци прах все още изпълваха въздуха, разсейвайки слънчевите лъчи в пясъчен сумрак. Трябваше да рискува, но се нуждаеше от защита.

Втурна се обратно към мястото, където лежеше Марина, и разкъса обвивката на щита. Облегнат на стената и встрани от вратата, той не беше пострадал от експлозията. Грант го завъртя на другата страна. Коженият ремък, ако някога е имало такъв, сигурно отдавна беше изгнил, но от задната страна стърчаха две бронзови халки. Той пъхна ръката си в тях и го вдигна. Тежестта беше огромна. Запита се как е било възможно някой да го носи по време на битка и същевременно да размахва меч или да мушка с копие? Може би, призна, Ахил заслужава името, с което се ползва. Макар и да тежеше, все пак можеше да го предпази от куршумите. Тръгна към входа, опрял щита в бедрото си, за да си помага, и започна да се изкачва, избирайки път между отломките. Беше бавна и тежка работа: да държи щита пред тялото си, докато се влачи нагоре по хълма от отломки, скали и пръст. Прахта беше започнала да се разнася, а светлината започваше да се нормализира. Той успя да се изкатери по последния наклон, краката му се хлъзгаха по мокрия камък и залитна на светло.